Историческа обстановка
В традиционната историография се смята, че през периода, когато живее К., управлява д. Джоу (周 Zhōu) (1122-249 г.пр.н.е.). Всъщност, джоуския уан изпълнявал само ритуални функции, като свещено лице, на което Небето е поверило управлението на Поднебесната, Срединните царства (中国Zhōngguó). Политическа реалност се явявал полисът, град-държава, неголям по размери, населен предимно със земеделци, по-малко с търговци и занаятчии. В града всеки познавал всеки, от там възникнала и идеята за 国家 guójiā – “държава-семейство”.
През VІ-V в.пр.н.е., освен града-държава, огровна роля в живота на древнокитайското общество играела организацията 宗族 zōngzú – кланът. Той обединявал произхождаща от общ прародител група родствени семейства, в които съществува йерархия, но които били свързани и с общи интереси.
Животът на Конфуций
孔子 Kŏngzĭ (孔丘 Kŏngqiū)
През младостта си Конфуций се опитвал да направи политическа кариера. За беда, по това време постовете са се предавали от баща на син и той би успял само с интриги и “подмазване”. Той обаче съвсем нямал такива умения. Имало и още един път – военна кариера. Но той не можел да убива хора. Той бил представител на областта на културата и нравственността (文 wén), отделила се от воинственото начало и войната (武 wŭ) още през ХІ в.пр.н.е.
По времето на Конфуций само владетелите и близките им помощници били обкръжени с ореол от престиж. Второстепенни били хората, които водели историческите хроники и се занимавали с ритуалите за провеждане на различните тържества в двора. Конфуций бил първият в Китай, който се посветил на тези занимания и по собствена инициатива станал преподавател и изследовател на историята. Той разбива колективността на града-държава, където мястото в йерархията определя всичко. Само 150 години по-късно, неговият последовател Мъндзъ (孟子 Mèngzĭ) говори за това, че учителят е много по-висш от управника и на него не може да заповяда нито владетел, нито дори самият Син на Небето.
Най-вероятно школата на Конфуций е започнала от кръг приятели, които се събирали и обсъждали вълнуващите ги проблеми. В «论语» Lùnyŭ се споменават 22 ученика. Той приемал всеки, който идвал при него и казвал, че между стремящите се към знание няма различия.
Учениците му започнали да се издигат по социалната стълбица и ставало странно, че техният учител не е признат. Затова Дзи Кандзъ, владетел на Лу, му дал пост 大夫 dàfù – дребен чиновник. Това бил уважаван пост, но не позволявал на Конфуций да влияе пряко върху управлението на царството. Той разбрал, че няма да постигне кариера в Лу, затова около десет години обикалял съседните царства, като предлагал на владетелите своя модел на управление. Усилията му били напразни, тъй като неговата идеология била прекалено напреднала за онези времена. Той се завърнал в Лу и няколко години по-късно починал.
Книгата, която като чели се явява единствено достоверно свидетелство за Конфуций и възгледите му е «论语» - “Беседи”. В нея влизат речите на Конфуций, а също и разговорите му с ученици и съвременници. Изследователите са установили, че книгата е написана 70-80 години след неговата смърт. Тя е много лаконична и има откъслечни изказвания върху най-разнообразни теми, както от ежедневието, така и от областта на философията, културата, политиката и морала.
Едно от нещата на които Конфуций набляга е традицията. Но какаво е традиция?
Полският социолог Я. Щепански дава няколко определения на този термин: 1) (лат.) “обработвам земя”; 2) подобряване и облагородяване на обичаите и поведението на хората и 3) от гледна точка на културата, традицията се отнася само до наука, изкуство, литература и религия, като “висши” продукти на човека.
Културата той определя като всички материални и нематериални продукти на човешката дейност, ценности и норми на поведение, приети в обществото, които се предават от поколение на поколение. Това прави културата неразделна от традицията, тъй като е невъзможно да съществува без приемственост. Така традиция и култура не са два отделни феномена, а два аспекта на един и същи феномен.
За Конфуций традицията е въплътена в понятието 礼 (禮) lĭ, което в превод означава “обред”, “етикет”, “ритуал”, “правила на благопристойно поведение”, “китайска церемония”. 礼 не са само правилата на поведение, учтивост, но и съвкупността от ритуали, характерни за всички видове дейност в двореца: лов, дипломация, тържества, управление. Най-често Конфуций говори за 礼, заедно с друг термин - 乐 (樂) yuè “музика”. Този превод също не е точен. 乐 са ритуалните танци, изпълнявани пред владетеля с музикален съпровод.
Пример за това как Конфуций е възприемал музиката, срещаме в трактата «乐记» Yuèjì - “Записи за музиката”: Веднъж Конфуций запита Бин Модзя: “Защо, когато изпълняват песента за владетеля У, тревожните барабани във встъплението траят толкова дълго?” “За да изразят опасенията на владетел У дали ще го подкрепят съюзниците.”- отговори Бин Модзя. “Защо звуците са протяжни и стенат, като дълги въздишки?” “За да изразят страха на владетеля, че съюзниците няма да дойдат навреме.” “Защо танцуващите тъй рано започват да махат с ръкави и да тропат с нозе?”- запита Конфуций “За да покажат, че битката вече е започнала.”
Диалогът, макар вероятно и легендарен, показва, че всеки жест и звук са били възприемани като нещо важно, символ на чувства и действия на древните герои. Те помагат да се почувства древността като нещо живо, неотделимо от настоящето.
礼 и 乐 образуват в китайската традиция културата, обозначена с йероглифа 文.
Произходът и смисълът на това понятие са забележителни. В инските надписи върху гадателни кости (甲骨文 Jiăgŭwén)(ХІV-ХІІ в.пр.н.е.) 文 е пиктограма на човек с татуировка на гърдите и е със значение “линия, рисунка, украшение”. Но как еволюира значението на 文, което по-късно съчетава в себе си най-общо култура, човеколюбие, пацифизъм, стремеж към знания?
Отговорът трябва да потърсим в историята. Основателят на д. Джоу (1122-256 г.пр.н.е.) бил 文王 Wénwáng - “Културният” владетел. Съма Циен пише за него: “Той бил честен и човечен. Почтителен бил към старците и добър – към децата, отнасял се с уважение към мъдрите хора.” Веднъж го пленил инският владетел и той се откупил, като дал много богатства, но не се бил и не погубил живота на войниците.
Неговият син се казвал 武王 Wŭwáng Войнствения цар. Той бил съвсем различен и заплашвал със смъртно наказание онези, които се бият лошо. Той фактически станал истинският основател на д. Джоу, тъй като завладял столицата на царство Ин. В историческите анали имената на двамата владетели се употребяват едно до друго и стават символ на противопоставяне на войнственото начало и мирното, насоченото към духовното начало.
Така по времето на Конфуций 文 вече е основно понятие, съчетаващо в себе си смисъла на всичко културно и духовно. Той го дообогатява, като добавя към него още едно понятие – 仁 rèn “човечност, хуманност”, която трябва да е изграждаща черта на 君子 jùnzi – благородния мъж.
Два различни идеала за човек
Уважението към традицията е винаги свързано с почитта към тези, които предават тази традиция – към старите хора. На синовната почтителност Конфуций отдава изключинелно значение и я нарича 孝xiào. Той считал 孝 за основа на всички добродетели и преди всичко за основа на 仁 “човечността”. На второ място за него е уважението към по-възрастните братя 弟 dì. Конфуций скърбял за това, че съвременниците му смятат за примерни деца онези, които изхранват родителите си. Той казва: “Та нали кучетата и конете също ги хранят.
Каква е разликата ако това се прави без дълбока почит (孝)?”. Според него почитта трябва да се изразява чрез 礼 – система от ритуали, докато родителите са живи, а след смъртта им – да бъдат достойно погребани и на гроба им да се принасят жертви. Тези ритуали подробно са описани в трактата «礼记» Lĭjì “Книга на ритуалите”, в раздела 内则 Nèi zé – “Вътрешни правила”.
Синовната почтителност започнала да се ползва с изключителен престиж в Китай и всички традиционни обичаи и нрави въплъщавали това. Тъй като държавата се разглеждала като едно голямо семейство, послушанието трябвало да намери мястото си сред качествата, които изграждат отношенията между владетел и поданик. В «论语» често се среща мисълта, че почтителният към родителите се подчинява и на владетеля.
Призивът към покорност и послушание бил една от особенностите на конфуцианството, които още през ІІ в.пр.н.е. му осигорили положението на официална идеология. За това спомогнала и философията на Сундзъ (298-238 г.пр.н.е.), който подчертавал необходимостта от строга йерархия в обществото, че човекът по природа е зъл и само безпрекословното послушание и подчинение към учителя, може да промени лошите качества.
Интересно е, че представата за държавата-семейство влияе на представата на Конфуций за закона като нещо ненужно. Той смятал, че законът е излишен, когато има добър владетел. Той възпитава народа с добър пример и въздейства чрез добродетелност и благопристойност (礼). От тогава в китайската политическа мисъл се появява представата за двата различни принципа на управление: чрез 礼 – правилата за благопристойност, които въплъщават цялата традиционна система от нравствени и културни ценности и чрез 法 fă – законите, които означават безусловно и жестоко регулиране.
Тази позиция на противопоставяне станала от огромно значение за Китай. Когато се започнало поглъщането на малките царства от големи, възникнала необходимост от разработването на законодателни и административни норми. Държавниците приели идеята на К. за двете начала и застанали на страната на 法 закона, т.е. срещу културата и нравствеността. Тази философска школа получила в европейската литература наименованието “легисти” (法家 făjiā).
Възниква въпросът – как така един философ, проповядващ една твърде неудовлетворителна за хората теза, обричаща ги на покорство, успява да получи място в пантеона на най-великите мислители на човечеството? Как да се обясни факта, че учението му успява да се запази в Китай в течение на 2500 години, да проникне в Корея, Япония и Виетнам и да отрази настъплението на такъв мощен съперник, какъвто е будизма?
Ако внимателно прочетем «论语», ще видим един поразителен факт. Заедно с послушанието към повелителя, се проповядва и непослушание. Запитали как най-добре да служат на владетеля, а Конфуций отговорил: “Не бива да го мамите, но трябва да му се съпротивлявате.” И това съвсем не е единично изказване, а принцип, който пронизва целия трактат.
Конфуций имал и още един идеал, освен покорността, това бил идеалът за 君子 – благородния човек. Образът на 君子 бил заимстван от Конфуций от “Книга на песните” («诗经» Shījìng). Там това словосъчетание означава “син на владетеля” или “аристократ”: 君 jùn е “владетел”, а 子 zĭ - “син”. Конфуций променил смисъла така, че 君子 вече означавало не произход, а било белег за качествата на човека. Така той внесъл съвсем нов елемент в идейните основи на древнокитайското общество, като твърдял, че истинското благородство зависи не от произхода, а от нравствените качества и от културата и така било достъпно за всеки.
Изказванията на мъдреца разкриват идеала на личността, който той влага в понятието 君子. Най-важното качество на благородния е 仁rèn “човечността, хуманността”. Дзюндзъ не престъпва хуманността нито в момент на опасност, нито в ежедневието. Благородният не е придирчив към храната и облеклото си. Само дребнавият, малкият човек - 小人 xiăorén е способен да се притеснява за дрехата си и да се срамува от простата храна. 小人 е противопоставен на 君子 във всяко едно отношение. Той е загрижен само за материалните неща и не се интересува от духовното.
Конфуций споменава и за друга една категория – 义 (義) yì справедливост, като аспект на 仁 – хуманността. Самият йероглиф 仁 в изписването си носи своя смисъл. Той е съставен от елементите 人 “човек” и 二 “2”, т.е. той съдържа отношението човек към човек, т.е. “хуманност, човечност”. На места Конфуций казва, че 任 означава любов към хората, а по-разширено означава правилото да не причиняваш на другите онова, което не желаеш на теб да ти бъде причинено.
В идеалния вариант 君子 трябва не само да притежава всякакви морални качества (справедливост, хуманност, почтителност и т.н.), но и да е културен, образован човек – т.е. да съблюдава ритуала и правилата на благоприличие и да разбира от музика. Това изискване е специфична черта на конфуцианството (в христианството например – за светеца не е нужно да е културен).
Двете начала – нравственото и културното, трябва да са в хармония, така че да се избягва всякакъв педантизъм и фанатизъм. Конфуций нарича такъв път “среден път”, смисълът е хората да следват златната среда и да имат мяра във всичко. Да се намери мярката спомага 礼 ритуала. Той е крайпътният камък, на който се опират всички останали добродетели и само чрез дълбокото разбиране на ритуала може да се постигне съвършенство.
Както виждаме, 君子 донякъде повтаря древногръцкият идеал за калокагатия – пълна хармония между духовно и физическо. Тук не става въпрос за физическо развитие, но за хармония между нравственост и култура.
Много често в литературата се игнорира идеалът за 君子 в рамките на учението на Конфуций, а се дава като характеристика само на идеала на покорния човек. Заради това, конфуцианството е провъзгласено за идеология на деспотия.
Когато изучаваме Конфуций обаче, не бива да забравяме, че 君子 е човек който не винаги трябва да се подчинява на заповедта на владетеля, а да му се съпротивлява, ако владетелят не постъпва достатъчно хуманно и безнравствено. Ако в държавата се е установил ред на безпринципност и еснафство, 君子 трябва да се откаже от всякакъв пост, защото е недостойно да притежава богатства, придобити по нечестен път. Така 君子 е много далече от подчинението, за което се смята, че е основна характеристика на конфуцианството. Той е неформална личност, със собствено мнение, което отстоява.
Конфуций умира 350 години преди конфуцианството да се превърне в държавна идеология. Пръв, провъзгласил конфуцианството, бил император У Ди (武帝)(140-87
г.пр.н.е.) от д. Хан (汉). За съжаление то се отличавало много от първоналалната идея на Конфуций за добро управление. Ако първоначално религията не играла голяма роля, в последствие Небето започнало да фигурира като божество, притежаващо морално съзнание и внимателно следящо всичко, което става на земята.
С религиозен ореол бил обкръжен и императорът, той станал “Син на Небето”. Той съединява Небето, Земята и хората и със своето справедливо управляване, гарантира правилната последователност на природните явления. Конфуций, а след него и Мъндзъ придавали основно значение на народа, докато в императорското конфуцианство най-главен бил императорът.
Провъзгласяването на конфуцианството като държавна религия, се съпътствало от бурно развитие на образованието и от разработването на единна изпитна система. Този, който желаел да се изкачи по държавната стълбица и да стане чиновник, трябвало да се явява на редица изпити, които доказвали неговите способности. Разбира се достъпът до бюрократична длъжност бил облекчен за аристократите, но важното е, че и обикновеният чове имал шанс да се докаже.
Разработването на такава система от изпити имала огромно отражение върху историята на Китай. Тя подпомогнала културното единение на страната, тъй като всички бъдещи управници били длъжни да преминат един и същ курс на обучение. По-късно еднообразието на преподавания материал, станало причина за застой, но обновяването би причинило ущърб на самата система. В нея била заложена идеята, че всички имат равни шансове да се издигнат, затова никой от издигналите се не желаел да променя това.
Историята на конфуцианството е много сложна и все още слабо изучена. То влияе върху историята на Китай в течение на 2200 години. В тази разработка по-силно е засегнато влиянието му върху политическата мисъл на китайските управници (най-новите изследвания доказват, че освен него, силно влияние е оказал и легизмът - течение изначално враждебно на конфуцианството). Но към историята на конфуцианството е възможен и друг подход: ранното конфуцианство е начало на китайския хуманизъм, който биво продължен от редица средновековни и съвременни мислители.
Автор: Яна Шишкова
2002 г.
Забележка: Статията е разработена по времето, когато бях студент. Не претендира за изчерпателност и се нуждае от обработка, за каквато в момента нямам време. Ако имате критики или препоръки към статията или имате собствени статии по въпроса, ще се радвам да обсъдим и ще публикувам при желание в сайта вашите разработки.
В традиционната историография се смята, че през периода, когато живее К., управлява д. Джоу (周 Zhōu) (1122-249 г.пр.н.е.). Всъщност, джоуския уан изпълнявал само ритуални функции, като свещено лице, на което Небето е поверило управлението на Поднебесната, Срединните царства (中国Zhōngguó). Политическа реалност се явявал полисът, град-държава, неголям по размери, населен предимно със земеделци, по-малко с търговци и занаятчии. В града всеки познавал всеки, от там възникнала и идеята за 国家 guójiā – “държава-семейство”.
През VІ-V в.пр.н.е., освен града-държава, огровна роля в живота на древнокитайското общество играела организацията 宗族 zōngzú – кланът. Той обединявал произхождаща от общ прародител група родствени семейства, в които съществува йерархия, но които били свързани и с общи интереси.
Животът на Конфуций
孔子 Kŏngzĭ (孔丘 Kŏngqiū)
През младостта си Конфуций се опитвал да направи политическа кариера. За беда, по това време постовете са се предавали от баща на син и той би успял само с интриги и “подмазване”. Той обаче съвсем нямал такива умения. Имало и още един път – военна кариера. Но той не можел да убива хора. Той бил представител на областта на културата и нравственността (文 wén), отделила се от воинственото начало и войната (武 wŭ) още през ХІ в.пр.н.е.
По времето на Конфуций само владетелите и близките им помощници били обкръжени с ореол от престиж. Второстепенни били хората, които водели историческите хроники и се занимавали с ритуалите за провеждане на различните тържества в двора. Конфуций бил първият в Китай, който се посветил на тези занимания и по собствена инициатива станал преподавател и изследовател на историята. Той разбива колективността на града-държава, където мястото в йерархията определя всичко. Само 150 години по-късно, неговият последовател Мъндзъ (孟子 Mèngzĭ) говори за това, че учителят е много по-висш от управника и на него не може да заповяда нито владетел, нито дори самият Син на Небето.
Най-вероятно школата на Конфуций е започнала от кръг приятели, които се събирали и обсъждали вълнуващите ги проблеми. В «论语» Lùnyŭ се споменават 22 ученика. Той приемал всеки, който идвал при него и казвал, че между стремящите се към знание няма различия.
Учениците му започнали да се издигат по социалната стълбица и ставало странно, че техният учител не е признат. Затова Дзи Кандзъ, владетел на Лу, му дал пост 大夫 dàfù – дребен чиновник. Това бил уважаван пост, но не позволявал на Конфуций да влияе пряко върху управлението на царството. Той разбрал, че няма да постигне кариера в Лу, затова около десет години обикалял съседните царства, като предлагал на владетелите своя модел на управление. Усилията му били напразни, тъй като неговата идеология била прекалено напреднала за онези времена. Той се завърнал в Лу и няколко години по-късно починал.
Книгата, която като чели се явява единствено достоверно свидетелство за Конфуций и възгледите му е «论语» - “Беседи”. В нея влизат речите на Конфуций, а също и разговорите му с ученици и съвременници. Изследователите са установили, че книгата е написана 70-80 години след неговата смърт. Тя е много лаконична и има откъслечни изказвания върху най-разнообразни теми, както от ежедневието, така и от областта на философията, културата, политиката и морала.
Едно от нещата на които Конфуций набляга е традицията. Но какаво е традиция?
Полският социолог Я. Щепански дава няколко определения на този термин: 1) (лат.) “обработвам земя”; 2) подобряване и облагородяване на обичаите и поведението на хората и 3) от гледна точка на културата, традицията се отнася само до наука, изкуство, литература и религия, като “висши” продукти на човека.
Културата той определя като всички материални и нематериални продукти на човешката дейност, ценности и норми на поведение, приети в обществото, които се предават от поколение на поколение. Това прави културата неразделна от традицията, тъй като е невъзможно да съществува без приемственост. Така традиция и култура не са два отделни феномена, а два аспекта на един и същи феномен.
За Конфуций традицията е въплътена в понятието 礼 (禮) lĭ, което в превод означава “обред”, “етикет”, “ритуал”, “правила на благопристойно поведение”, “китайска церемония”. 礼 не са само правилата на поведение, учтивост, но и съвкупността от ритуали, характерни за всички видове дейност в двореца: лов, дипломация, тържества, управление. Най-често Конфуций говори за 礼, заедно с друг термин - 乐 (樂) yuè “музика”. Този превод също не е точен. 乐 са ритуалните танци, изпълнявани пред владетеля с музикален съпровод.
Пример за това как Конфуций е възприемал музиката, срещаме в трактата «乐记» Yuèjì - “Записи за музиката”: Веднъж Конфуций запита Бин Модзя: “Защо, когато изпълняват песента за владетеля У, тревожните барабани във встъплението траят толкова дълго?” “За да изразят опасенията на владетел У дали ще го подкрепят съюзниците.”- отговори Бин Модзя. “Защо звуците са протяжни и стенат, като дълги въздишки?” “За да изразят страха на владетеля, че съюзниците няма да дойдат навреме.” “Защо танцуващите тъй рано започват да махат с ръкави и да тропат с нозе?”- запита Конфуций “За да покажат, че битката вече е започнала.”
Диалогът, макар вероятно и легендарен, показва, че всеки жест и звук са били възприемани като нещо важно, символ на чувства и действия на древните герои. Те помагат да се почувства древността като нещо живо, неотделимо от настоящето.
礼 и 乐 образуват в китайската традиция културата, обозначена с йероглифа 文.
Произходът и смисълът на това понятие са забележителни. В инските надписи върху гадателни кости (甲骨文 Jiăgŭwén)(ХІV-ХІІ в.пр.н.е.) 文 е пиктограма на човек с татуировка на гърдите и е със значение “линия, рисунка, украшение”. Но как еволюира значението на 文, което по-късно съчетава в себе си най-общо култура, човеколюбие, пацифизъм, стремеж към знания?
Отговорът трябва да потърсим в историята. Основателят на д. Джоу (1122-256 г.пр.н.е.) бил 文王 Wénwáng - “Културният” владетел. Съма Циен пише за него: “Той бил честен и човечен. Почтителен бил към старците и добър – към децата, отнасял се с уважение към мъдрите хора.” Веднъж го пленил инският владетел и той се откупил, като дал много богатства, но не се бил и не погубил живота на войниците.
Неговият син се казвал 武王 Wŭwáng Войнствения цар. Той бил съвсем различен и заплашвал със смъртно наказание онези, които се бият лошо. Той фактически станал истинският основател на д. Джоу, тъй като завладял столицата на царство Ин. В историческите анали имената на двамата владетели се употребяват едно до друго и стават символ на противопоставяне на войнственото начало и мирното, насоченото към духовното начало.
Така по времето на Конфуций 文 вече е основно понятие, съчетаващо в себе си смисъла на всичко културно и духовно. Той го дообогатява, като добавя към него още едно понятие – 仁 rèn “човечност, хуманност”, която трябва да е изграждаща черта на 君子 jùnzi – благородния мъж.
Два различни идеала за човек
Уважението към традицията е винаги свързано с почитта към тези, които предават тази традиция – към старите хора. На синовната почтителност Конфуций отдава изключинелно значение и я нарича 孝xiào. Той считал 孝 за основа на всички добродетели и преди всичко за основа на 仁 “човечността”. На второ място за него е уважението към по-възрастните братя 弟 dì. Конфуций скърбял за това, че съвременниците му смятат за примерни деца онези, които изхранват родителите си. Той казва: “Та нали кучетата и конете също ги хранят.
Каква е разликата ако това се прави без дълбока почит (孝)?”. Според него почитта трябва да се изразява чрез 礼 – система от ритуали, докато родителите са живи, а след смъртта им – да бъдат достойно погребани и на гроба им да се принасят жертви. Тези ритуали подробно са описани в трактата «礼记» Lĭjì “Книга на ритуалите”, в раздела 内则 Nèi zé – “Вътрешни правила”.
Синовната почтителност започнала да се ползва с изключителен престиж в Китай и всички традиционни обичаи и нрави въплъщавали това. Тъй като държавата се разглеждала като едно голямо семейство, послушанието трябвало да намери мястото си сред качествата, които изграждат отношенията между владетел и поданик. В «论语» често се среща мисълта, че почтителният към родителите се подчинява и на владетеля.
Призивът към покорност и послушание бил една от особенностите на конфуцианството, които още през ІІ в.пр.н.е. му осигорили положението на официална идеология. За това спомогнала и философията на Сундзъ (298-238 г.пр.н.е.), който подчертавал необходимостта от строга йерархия в обществото, че човекът по природа е зъл и само безпрекословното послушание и подчинение към учителя, може да промени лошите качества.
Интересно е, че представата за държавата-семейство влияе на представата на Конфуций за закона като нещо ненужно. Той смятал, че законът е излишен, когато има добър владетел. Той възпитава народа с добър пример и въздейства чрез добродетелност и благопристойност (礼). От тогава в китайската политическа мисъл се появява представата за двата различни принципа на управление: чрез 礼 – правилата за благопристойност, които въплъщават цялата традиционна система от нравствени и културни ценности и чрез 法 fă – законите, които означават безусловно и жестоко регулиране.
Тази позиция на противопоставяне станала от огромно значение за Китай. Когато се започнало поглъщането на малките царства от големи, възникнала необходимост от разработването на законодателни и административни норми. Държавниците приели идеята на К. за двете начала и застанали на страната на 法 закона, т.е. срещу културата и нравствеността. Тази философска школа получила в европейската литература наименованието “легисти” (法家 făjiā).
Възниква въпросът – как така един философ, проповядващ една твърде неудовлетворителна за хората теза, обричаща ги на покорство, успява да получи място в пантеона на най-великите мислители на човечеството? Как да се обясни факта, че учението му успява да се запази в Китай в течение на 2500 години, да проникне в Корея, Япония и Виетнам и да отрази настъплението на такъв мощен съперник, какъвто е будизма?
Ако внимателно прочетем «论语», ще видим един поразителен факт. Заедно с послушанието към повелителя, се проповядва и непослушание. Запитали как най-добре да служат на владетеля, а Конфуций отговорил: “Не бива да го мамите, но трябва да му се съпротивлявате.” И това съвсем не е единично изказване, а принцип, който пронизва целия трактат.
Конфуций имал и още един идеал, освен покорността, това бил идеалът за 君子 – благородния човек. Образът на 君子 бил заимстван от Конфуций от “Книга на песните” («诗经» Shījìng). Там това словосъчетание означава “син на владетеля” или “аристократ”: 君 jùn е “владетел”, а 子 zĭ - “син”. Конфуций променил смисъла така, че 君子 вече означавало не произход, а било белег за качествата на човека. Така той внесъл съвсем нов елемент в идейните основи на древнокитайското общество, като твърдял, че истинското благородство зависи не от произхода, а от нравствените качества и от културата и така било достъпно за всеки.
Изказванията на мъдреца разкриват идеала на личността, който той влага в понятието 君子. Най-важното качество на благородния е 仁rèn “човечността, хуманността”. Дзюндзъ не престъпва хуманността нито в момент на опасност, нито в ежедневието. Благородният не е придирчив към храната и облеклото си. Само дребнавият, малкият човек - 小人 xiăorén е способен да се притеснява за дрехата си и да се срамува от простата храна. 小人 е противопоставен на 君子 във всяко едно отношение. Той е загрижен само за материалните неща и не се интересува от духовното.
Конфуций споменава и за друга една категория – 义 (義) yì справедливост, като аспект на 仁 – хуманността. Самият йероглиф 仁 в изписването си носи своя смисъл. Той е съставен от елементите 人 “човек” и 二 “2”, т.е. той съдържа отношението човек към човек, т.е. “хуманност, човечност”. На места Конфуций казва, че 任 означава любов към хората, а по-разширено означава правилото да не причиняваш на другите онова, което не желаеш на теб да ти бъде причинено.
В идеалния вариант 君子 трябва не само да притежава всякакви морални качества (справедливост, хуманност, почтителност и т.н.), но и да е културен, образован човек – т.е. да съблюдава ритуала и правилата на благоприличие и да разбира от музика. Това изискване е специфична черта на конфуцианството (в христианството например – за светеца не е нужно да е културен).
Двете начала – нравственото и културното, трябва да са в хармония, така че да се избягва всякакъв педантизъм и фанатизъм. Конфуций нарича такъв път “среден път”, смисълът е хората да следват златната среда и да имат мяра във всичко. Да се намери мярката спомага 礼 ритуала. Той е крайпътният камък, на който се опират всички останали добродетели и само чрез дълбокото разбиране на ритуала може да се постигне съвършенство.
Както виждаме, 君子 донякъде повтаря древногръцкият идеал за калокагатия – пълна хармония между духовно и физическо. Тук не става въпрос за физическо развитие, но за хармония между нравственост и култура.
Много често в литературата се игнорира идеалът за 君子 в рамките на учението на Конфуций, а се дава като характеристика само на идеала на покорния човек. Заради това, конфуцианството е провъзгласено за идеология на деспотия.
Когато изучаваме Конфуций обаче, не бива да забравяме, че 君子 е човек който не винаги трябва да се подчинява на заповедта на владетеля, а да му се съпротивлява, ако владетелят не постъпва достатъчно хуманно и безнравствено. Ако в държавата се е установил ред на безпринципност и еснафство, 君子 трябва да се откаже от всякакъв пост, защото е недостойно да притежава богатства, придобити по нечестен път. Така 君子 е много далече от подчинението, за което се смята, че е основна характеристика на конфуцианството. Той е неформална личност, със собствено мнение, което отстоява.
Конфуций умира 350 години преди конфуцианството да се превърне в държавна идеология. Пръв, провъзгласил конфуцианството, бил император У Ди (武帝)(140-87
г.пр.н.е.) от д. Хан (汉). За съжаление то се отличавало много от първоналалната идея на Конфуций за добро управление. Ако първоначално религията не играла голяма роля, в последствие Небето започнало да фигурира като божество, притежаващо морално съзнание и внимателно следящо всичко, което става на земята.
С религиозен ореол бил обкръжен и императорът, той станал “Син на Небето”. Той съединява Небето, Земята и хората и със своето справедливо управляване, гарантира правилната последователност на природните явления. Конфуций, а след него и Мъндзъ придавали основно значение на народа, докато в императорското конфуцианство най-главен бил императорът.
Провъзгласяването на конфуцианството като държавна религия, се съпътствало от бурно развитие на образованието и от разработването на единна изпитна система. Този, който желаел да се изкачи по държавната стълбица и да стане чиновник, трябвало да се явява на редица изпити, които доказвали неговите способности. Разбира се достъпът до бюрократична длъжност бил облекчен за аристократите, но важното е, че и обикновеният чове имал шанс да се докаже.
Разработването на такава система от изпити имала огромно отражение върху историята на Китай. Тя подпомогнала културното единение на страната, тъй като всички бъдещи управници били длъжни да преминат един и същ курс на обучение. По-късно еднообразието на преподавания материал, станало причина за застой, но обновяването би причинило ущърб на самата система. В нея била заложена идеята, че всички имат равни шансове да се издигнат, затова никой от издигналите се не желаел да променя това.
Историята на конфуцианството е много сложна и все още слабо изучена. То влияе върху историята на Китай в течение на 2200 години. В тази разработка по-силно е засегнато влиянието му върху политическата мисъл на китайските управници (най-новите изследвания доказват, че освен него, силно влияние е оказал и легизмът - течение изначално враждебно на конфуцианството). Но към историята на конфуцианството е възможен и друг подход: ранното конфуцианство е начало на китайския хуманизъм, който биво продължен от редица средновековни и съвременни мислители.
Автор: Яна Шишкова
2002 г.
Забележка: Статията е разработена по времето, когато бях студент. Не претендира за изчерпателност и се нуждае от обработка, за каквато в момента нямам време. Ако имате критики или препоръки към статията или имате собствени статии по въпроса, ще се радвам да обсъдим и ще публикувам при желание в сайта вашите разработки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар