Съвременни китайски поети и поезия

СЪВРЕМЕННА КИТАЙСКА ПОЕЗИЯ

между мъглявата луна и лунните петна


Дзян Хъ
Бей Дао 1 2
Йен Ли
Гу Чън
Ю Дзиен
Хан Дун
Лу И'мин
Джоу Фънмин
Шу Тин
---------------------------------------------------------------------

ДЗЯН ХЪ


Дъждовни капки

Понякога в душата ти
внезапно опустява
като градина след дъжд
някакви неща
по контурите в края
се приплъзват
ти усещаш
проблясва керемида
или може би лист
накланя се
надолу увисва
вода
изтегля се
окръгля се
капка
по капка
устремно
неясно
падат натрошават се
и пак гъвкаво меко
се сливат
разпръскват се
и накрая замират
ти знаеш
локвите ще пресъхнат
в този миг душата ти
пак ще бъде огряна от топлото слънце


превод от китайски: Веселин Карастойчев
Съвременна китайска поезия

******************************************

Йен Ли


Площад номер три на галактиката

В мигове когато съм притихнал
за много неща не мога просто така да говоря
устата е голяма кутия със звуци
леко да я разклатя и ще натроша покоя
когато няма как да съм притихнал
главата е огромен склад за експлозиви
сетивата са издирили адреса
и вдъхновението неизбежно бомбардира
отвратителното в глъчката на битието
в мигове между покой и безпокойство
и душата ми увисва в пространството
тялото е лек облак
дори слаб полъх на влюбен вятър
може да ме отвее от всяка държава на света
и от името на земното кълбо да си уговоря
среща със слънцето
на площад номер три на галактиката

*****

Ям музика

Щом мълчиш и не отлепваш устни тогава нека мълчим
връзката между мълчание и откровеност винаги е неопределима
Обаче
дори изкривените мечти които с удари не можеш да изправиш
се сгушват в криволиците на съня
Разбира се
за да живее
мълчанието трябва да поглъща барабанен грохот
Затова
домът на мълчанието е разположен сред купища музикални инструменти
Затова
с радост приех
поканата им да хапна музика


*****


Без заглавие

По «Уанфудзин» видях един студент с боси крака
но така и не можах да прочета йероглифите на университетската значка
с една дума
босоног студент върви по «Уанфудзин»
като използва своите знания
минувачите втренчено го гледат как се е нагласил
висок и едър но май има нещо общо с определен вид медицински заведения
спокойно си запали цигара
извади от студентската чанта чифт пантофи
скъса и захвърли етикета
и пак сложи пантофите в чантата
съвсем изпъкнаха очите по лицата на минувачите
докато студентът не се вмъкна в един тролей
през цялото време следях усмихнатия му израз
със сигурност той стигна до психологическо заключение
той ще отмие от краката си прахта която отпреди прикрива истинския облик на
съжденията
той с хавлиена кърпа ще постави последната точка на своя трактат

Символът на дракона в китайската култура

Символът на дракона в китайската култура
в категория КУЛТУРА, Китайска митология

Aс. Искра Мандова,

ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”

Драконът /龙/ е едно от най-старите животни символи, чиито стилизирани изображения са елемент от украсата на древните бронзови съдове, излети още преди откриването на писмото. В пълен контраст със западната митология обаче, драконите рядко се представят като зли същества. Те вдъхват страх, но са смятани за добри и справедливи същества, носители на богатство и късмет.

Драконите в западната и китайската митология имат много прилики – имат големи туловища, покрити с люспи, имат по четири крака, рога и могат да летят, но за разлика от Западния дракон, Китайският не е многоглав, а – едноглав и е много почитано същество, към което се отправят молби, както към справедлив и честен управник, поради което той се превръща в символ на властта и бива поставян върху облеклото на императорското семейство и благородниците.

Всъщност, драконът става символ на императора след края на династия Хан. По време на династия Западна Хан (206 г. пр. Хр. – 23 г.), император Лиу Бан разказвал, че майка му го е родила, след като на сън се венчала с дракон и той самият е син на дракон. Народът пък говорел, че когато Лиу Бан си пийнел повече, главата му приемала форма на дракон.

С разпространението на будизма, драконовата символика е погълната от новата религия и е погрешно да се смята, че само защото драконът присъства в будисткото изкуство, той е произлязъл от него. Някои изследователи придават популярността на образа на дракона в Китай на това, че той е бил тотем на племето Ся, чиято култура лежи в основата на цялата китайска култура. В последствие, като обобщен образ с различни черти на други тотемни животни, култът към дракона става все по-известен. Спори се кое е първото животно, от което е произлязъл драконът. Някои твърдят, че това е крокодилът, други – змията, а най-ранните схващания са, че през един дъждовен ден драконът се появил от светкавица.

Д-р Ричард Ъруин, географ и историк от Хонгконгския университет твърди, че драконът е навлязъл от южен към северен Китай, тъй като той открива и проучва 25 лодки с формата на драконови глави в Пин Шан, Тин Шуейвай и др. села около Хонг Конг. Тези драконови глави имали много общи черти с огромните сладководни крокодили, които били с дължина около 6 метра и обитавали устието на река Джудзян (Перлената река) преди около 1000 години. “

Според други специалисти драконът е бил първоначално в облика на див кон, обитавал Северен Китай. През 1971 год. при археологически разкопки в областта Сансинтала, Вътрешна Монголия, е била намерена фигура на дракон с конска глава и змийско тяло, изработена от нефрит и датираща от близо 5000 години. /вж. обр. 1/ Древните китайци са наричали хубавия и бърз кон ‘дракон’. И до днес монголските народни песни твърдят, че добрият кон е ‘златен дракон, слязъл от небето’.” (Ниу, 2001, 390-391)

През 1987 год. по време на разкопки в Пуян, пров. Хънан са открити миди, наредени под формата на дракон от периода Ян-шао или от преди 6000 год. /вж. обр. 2/ (中国文化，2004，63)

Не е ясно, защо точно драконът става тотем на племето Ся, но несъмнено се превръща в един от главните тотеми на древнокитайските племена и сега образът му присъства неизменно в обичаите на всеки китаец и на всяко етническо малцинство .

Според речника “Шуоуън”, съставен през 200 г., драконът е цар на всички люспести създания: риби, влечуги, земноводни и други подобни. Ако поиска може да стане невидим, половин година живее във водата, а през пролетта се издига в небето (когато съзвездието Дракон е в зенита си). Китайският дракон е смятан за глух, защото думата “глух” /聋/ на китайски език звучи по същия начин - “лун” – като думата “дракон” въпреки, че в многобройните легенди се пресъздават разговори между смъртни и дракони.

Тялото на дракона е съставено от части на девет животни: тяло на змия, рога на елен, очи на заек, глава на прасе, кон или камила, уши на крава, корем на жаба, люспи на шаран, нокти на ястреб и лапи на тигър. (Уолтърс 1995, 123-124; 中国文化 2004, 63)
Най-често драконът в древен Китай се среща като божество на водните стихии и се свързва с дъждовните облаци, на които лети, а често е и олицетворение на самите облаци. Ето защо една от способностите на драконите в китайската митология е да бълват не огън, а вода или перли, които се изобразяват обгърнати в пламъци, близо до или излизащи от устата на дракон.

А според един от митовете, на земята нямало реки и езера, съществувало само Източно море, в което живеели четири дракона: Драконът Лун, Жълтият дракон, Черният дракон и Перленият дракон. На земята настъпила голяма суша и хората нямало с какво да се препитават. Четирите дракона като видели това, съжалили хората и решили да поговорят с Нефритовият владетел , който бил господар на небето, земята и моретата. Той обаче не удържал на обещанието си да прати дъжд и драконите решили да помогнат на хората като погълнат вода от морето и я разпръснат като дъжд с устите си. Тогава Нефритовият владетел се разгневил и заточил драконите на четири високи планини. Но и тогава те не съжалили за постъпката си и се превърнали в четирите големи реки в Китай – р. Яндзъ; р. Хуанхъ – Жълтата река; р. Хъйлундзян – р. Черният дракон и река Джудзян – Перлената река..(http://www.crystallinks.com/chinadragons.html)

В “Каталог на планините и моретата”, където се описват различни странни животни и растения, се срещат и разновидности на дракона – “тигрови дракони” /худзяо/ - “те имат тяло на риба и змийска опашка”, “викат като патици”; “рибата-дракон” /луню/ - “на вид е като дива котка”; “Веселящият се дракон” /Йенлун/, който “родил Разпореждащия се с мрака”; “Драконът, който се отзовава” /Инлун/ - “Той убил Чъю и Бащата Процъфтяващ (Куафу). Не могъл да се качи /на небето/, затова долу /на земята/ почнала суша. При суша приемат облика на Дракона, който се отзовава, и тогава се сдобиват със силен дъжд.”; “Драконът-светилник” /Джулун/ – “Като затвори очи настъпва тъмнина, като погледне /отвори очи/ - става светло. /Той/ не яде, не спи, не диша. Дарява вятър и дъжд. Осветлява Деветте тъми.”; “Роденият преди другите Дракон” /Сиенлун/ - “родил пръв /народите/ ди и цян ”.

В Каталозите на планините, повечето от духовете притежават драконови части: “с тела на дракони и птичи глави”; “имат тяло на дракон и човешко лице”; “с човешко лице и тяло на дракон”; “с конски тела и драконови глави”, а в Каталозите на отвъдморските земи, боговете на Юга (“Заклинащият огъня”), на Изтока (“Виещият се Трънак”) и на Запада (“Събиращият реколтата”) яздят по два дракона.

Драконите са били смятани главно за водни животни, обитаващи езера, реки и морета: “… река Куан, тече на изток и се влива в Дзи. В нея има много дракони дзяо.”/Каталог на планините и моретата , 1985, с. 74/. Други реки, изброени в Каталога с много дракони в тях са реките Шъ, Лун и др.

Някои дракони обитавали небето, една четвърт от което било назовано Дворец на Зеления дракон заради звездите, които в китайската астрономия съставляват съзвездието Дракон. Четирите звездни животни, които нямат връзка с 12-те животни от китайския зодиак, се използват за именуване на Четирите сектора на небето. “Още преди II в. пр. Хр. четирите посоки са представяни чрез четири звездни животни – Дракона за Изток, Птицата за Юг, Тигъра за Запад и Костенурката за Север. Всяко животно има собствен цвят: Дракона – зеленото на Пролетта, Птицата – червеното на Огъня, Тигъра – святкащото бяло на метала през Есента (метала на плугове или мечове) и за Костенурката черно като нощ или вода.” Преди да бъдат възприети Четирите Звездни Емблеми обаче, е имало само три и драконът отново е една от тях: Птицата Фън или Феникс, Драконът и Цилин или Еднорогът . ( Уолтърс 1995, 123-124)

Драконовият образ, както вече стана ясно е много популярен сред местното население и съществува в много и различни легенди и митове. В китайската митология дори съществува и йерархия сред драконите. Главният драконов цар /龙王/ е Ао Гуан, следван от сина си Ао Бин. Сражавал се на страната на Джоууан , Ао Бин бил убит. “Друг забележителен цар на драконите е Байлун /白龙/ - Белият дракон, чиято история е съхранена върху каменна плоча в Храма на Белия дракон в планината Ян край Суджоу, провинция Дзянсу.

При царуването на император Ан (379 – 419 г.) едно момиче срещнало старец, който я помолил да го подслони от идващата буря. На сутринта се оказало, че е браменна и родителите ù я изгонили от къщата. След време родила буца плът, която изхвърлила във водата. Буцата се превърнала в бял дракон, който се приближил към нея, но тя припаднала. Извила се страшна буря, драконът отлятял и я оставил, а тя не се съвзела от припадъка. Местните хора я погребали и гробът ù се превърнал в известния храм на Майката на Белия дракон.” (Уолтърс, 1995, 111)

Днес, драконът продължава да живее в сърцата на китайците и символиката на неговия образ не се е откъснала от ежедневието им, въпреки че това мистично създание съществува само в древнокитайската митология. В Южен Китай на празника на драконовите лодки (Дуану), който се състои в началото на петия месец от лунния календар, се провежда състезание с лодки, под формата на дракони. Това е празник, на който се почита паметта на известния поет Цю Юан (IV-III в. пр.н.е), удавил се в реката, заради отчаяните условия в страната.

Съществуват и много други празници, посветени на дракона, с по-специална символика като например “Драконът надига глава”, отбелязващ края на зимата, празнуван във втория месец на годината по лунния календар. Наричат го още Чунлундзие /春龙节/ или Празник на пролетния дракон. “Легендата разказва, че след едногодишна суша драконът, обитаващ Небесната река, тайно изпратил на хората дъжд. Затова Юди (Нефритовият владетел) го затиснал с една планина и казал, че може отново да се върне на небето, ако дочака златен боб да покълне.

В резултат хората взели царевични зрънца и започнали да ги пукат в гореща мазнина. Така “златният боб” покълнал и драконът бил освободен и се завърнал на небето. На този ден в някои области в провинция Шаанси всяко семейство прави пуканки и в същото време припява: “На втория ден от втория месец драконът повдига глава; нека големият хамбар да е препълнен, а малкият да прелива”. Така се изказва пожелание за благоприятно време и богат урожай. На много други места през този ден соевите кълнове и т. нар. “драконови мустаци” са се превърнали в традиция.” (Ниу, 2001, 387-388)

В митологията дракони теглят колесниците на различни божества, например на Слънцето, на Сиуанму и др. Дракон придружава и Пангу , легендарният архитект на вселената, изобразяван като джудже, облечено в меча кожа, който държи чук и длето, с които създава вселената, заобиколен от Четирите създания: Костенурка, Феникс, Дракон и Еднорог. Древният историк Сю Джън, живял по време на Трицарствието (220 – 265 г.) пък пише, че Пангу е имал глава на дракон и змийско тяло.

Доста по-късно се появяват други две митични същества Ню Уа (女媧) – първата жена, която имала човешка глава и тяло на змия и Фу Си (伏羲) – първият мъж, който също имал човешка глава, но тяло на дракон. Именно те двамата създали първите човешки същества на земята, а легендата за тях била запазена на каменна плоча от времето на династия източна Хан (25 - 220 г.), където било издълбано сливането на телата на Ню Уа и Фу Си. (Prof. David Chuanyan Lai, www.cic.sfu.ca/cchf/dragonInChina.html)

Днес много сгради в Китай имат по покривите си скулптури, изобразяващи драконови глави. В двореца Гугун драконът присъства под формата на релефи по таваните, колоните, вратите, прозорците и каменните стълбища, а само в залата за церемонии релефите и рисунките на дракони наброяват повече от 10 000. Колко обаче е точният брой на драконите в Забраненият град никой не може да каже със сигурност.

Стената на деветте дракона в парка Бейхай е друга забележителност, която рядко се пропуска от туристите в Пекин. Тя е с дължина 21 метра, широчина – 2 м., височина – 15 метра и е била построена през 1756 год. Въпреки изминалите години обаче, цветовете на керамичните плочки, от които е направена не са избледнели въобще. Освен деветте големи дракона, на стената от край до край се виждат и други по-малки дракони – общо 635 на брой. /вж. обр. 3,4/

Драконът в китайската култура, както вече стана ясно, не символизира силата на мрака и не е демоничен образ, а точно обратното – той е символ на щастие и късмет. Сега обаче, неговият образ носи по-различно послание в Китай, а именно, че той символизира прогресивния дух на китаеца и се е превърнал в символ на китайския етнос.

Използвана литература:

1. Беливанова, Бора, Древнокитайска литература – Христоматия, УИ “Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2005

2. Ниу, Яцин, Съвременни постижения на филологическите науки и университетското обучение по чужд език, Драконът в сърцето на китаеца (с.387 – 393), УИ “Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2001

3. Уолтърс, Дерек, Китайска митология, прев. Евгений Дончев, Абагар Холдинг, София, 1995

4. Яншина, Э. М, Формирование и развитие древнекитайской мифологии, Наука, Москва, 1984

5. Каталог на планините и моретата/ Небесата питам, прев. Б. Беливанова, Наука и изкуство, София, 1985

6. 韩鉴堂, 中国文化, 北京语言大学出版社, 北京, 2004

7. http://www.crystalinks.com/chinadragons.html

8. http://www.cic.sfu.ca/cchf/dragonInChina.html


Добавил: peniashkiplashkoff

КИТАЙ - кратка история

Пълно наименование - Китайска народна република

Страната е разположена в централна и Източна Азия. Граничи (в км) с Монголия - 4 673, Русия - 4 621, КНДР - 1 310, Виетнам - 1 150, Лаос - 391, Мянма - 2 347, Индия - 3 862, Бутан - 470 и Непал - 1 185, Пакистан - 330, Афганистан - 102, Таджикистан - 572, Киргизстан - 914 и Казахстан - 1 411. Има брегова линия с Тихия окен 18 000 км. (Жълто море, Източнокитайско море и Южнокитайско море). Към Китай принадлежат и около 5 хил. крайбрежни острова. Площта на страната е 9 571 хил. кв. км. Западната част на Китай е разположена в пределите на Централна Азия, на югозапод - Тибетското плато (най-високото на Земята), съчетаващо издигнати до 4000 - 5000 м равнини и хребети с 5000 - 6000 м надморска височина. Южно и западно от Тибет са най-високите планини в света - Хималаите (връх Еверест - 8848 м) и Каракорум. На север и изток са Кунлун, Наншан и Сино-Тибетските планини, Тян Шан и Монголски Алтай. В северните и северозападните части на страна са разположени обширните пустинни равнини - Таримска, Джугарска и Алашан. На североизток са планините Голям и Малък Хинган и на север Манжуро-Корейските планини, разделени от равнините Санцзян и Сунляо. На юг са платата Льосово и Ордос, планините Цинлин, Съчуанската котловина. По дължина на Жълто море се простира обширната Велика китайска равнина.

Климат - в западните части е континентален, умерен и студен в Тибет - средните януарски температури са от -10 до 25 градуса Сº. Валежите в равнините са платата са 50 - 250 мм. В източните части климатът е мусонен, умерен на север, субтропичен и тропичен в южните части. Средните януарски температури, са от -24 градуса Сº на север до 18 градуса Сº на юг. Валежи - от 400 - 800 мм на север до 2000 - 2500 мм на юг с летен максимум. Основни реки - Янцзъ, Хуанхъ, Синцзян. По-големи езера - Кункунор, Дунтинху Поянху. Растителност - гори (8 % от територията на Китай) - смесени, широколистни в умерения пояс. На запад и северозапад преобладават пустините - Такламакн, Гоби и др, и полупустинните степи.

Население - 1 268 600 хил. ж. Гъстота - 132.2 жит. на кв. км. Естествен прираст 13. Средна продължителност на живота - мъже - 68 г., жени - 71 г.

Етнически състав - китайска група (56 народа) - 92.8 %) от тях китайци (хан) - 99.3 %, хуей- 0.7 %, централна група (от сино тибетското семейство, 17 народа) - 1.8 % (от тях ицзу - 34.9 %, тибетци - 24.8 %, туцзя - 18.1 %, бай - 7.3 %, хани - 6.8 %, други - 8.1 %), тайска група (9 народа) - 2.1 %, чжуани - 70.3 %, буи - 11.2 %, дун - 7.5 %, тай - 4.4 %, други - 6.6 %, тюркска група (7 народа) - 1.0 % (от тях уйгури - 84.2 %, казахи - 12.7 %, други - 3.1 %) тунгусо-манджурска група (5 народа) - 0.6 % (от тях манджури - 97.5 %, сибо - 1.3 %, други - 1.2 %, монголска група (5 народа) - 0.5 % ( от тях монголци - 86.3 %, дунсян - 7.1 %, други - 6.6 %), група мяо-яо (3 народа) - 0.8 %) (от тях мяо - 73.9 %, яо - 20.6 %, ше - 5.5 %), корейци - 0.2 %, други - 0.2 %.

Официален език - китайски, диалекти (гуанхуа (пекински) - 70 % от населението, 5 юни диалекта - 17 %, 3 централни - 13 %).

Конфесионален състав - конфуцианци - 88.7 %, будисти - 4.8 % (от тях махаяна - 62.4 %, ваджраяна (ламаисти) - 31.3 %, хинаяна - 6.3 %), даоисти - 2.3 %, мюсюлмани - 1.6 % (от тях сунити - 99.6 %, шиити - 0.4 %), християни - 0.6 % (от тях католици - 63.4 %, протестанти - 36.4 %, други - 0.2 %), шаманисти - 0.5 %, местни традиционни вярвания и култове - 1.2 %, други - 0.3 %. В Китай се наблюдава "смесване на трите учения" - конфуцианство, даоизъм и будизъм (махаяна) и затова данните за тези канфесии са относителни. Извън страната живеят около 24 млн. Китайци, главно в Тайланд (6 200 хил. ж.), Индонезия (5 100 хил. ж.), Малайзия (4 900 хил. ж.), Сингапур (2 100 хил. ж.), Виетнам (1 100 хил. ж.), САЩ (1 050 хил. ж.), Филипини (550 хил. ж.), Мянма (400 хил. ж.), Камбоджа (300 хил. ж.), Канада (300 хил. ж.) идр. Градско население - 35 %.

Столица - Пекин (12 6000 хил. ж.). Големи градове - Шанхай (14 200 хил. ж.), Тянцзин (9 500 хил. ж.), Сянган (5 500 хил. ж.), Шенян (5 100 хил. ж.), Ухан (4 000 хил. ж.), Гуанджоу (4 000 хил. ж.), Чунцин (3 200 хил. ж.), Нанкин (3 000 хил. ж.), Циндао (2 000 хил. ж.), Харбин (1 800 хил. ж.). Над 40 града в Китай са с население над 1 млн. жители.

Административно деление - 22 провинции, 5 автономни района и 3 града на централно подчинение) Пекин, Шанхай и Тянцзин). Автономни райони - Вътрешна Монголия, Гуанси-Чжуански, Синцзян-Уйгурски, Нинся-Хуейски, Тибетски.

По-важни исторически събития и дати - 4000 г. Пр. Хр. - зараждане на китайската цивилизация; ХIV в. Пр. Хр. - образувана държавата Ин; 221 г. пр. Хр. - създадена централизирана империя Цин, започва строежът на Великата Китайска стена; 206 г. пр. Хр. - първа западна империя Хан; 25 г. пр. Хр. - създадена източна империя Хан; 222 г. - създадена централизирана държава от династията Цзин; 316 г. - номадите от север разрушават държавата; 581 г. - династията Суй обединява Китай; 879 - 901 г. - селската война на Хуан Чао разрушава държвата; 960 г. - империята Сун; 1279 г. - монголо-татарите завладяват Китай; 1368 г. - изгонване на завоевателите от династията Мин; 1557 г. - Португалия завладява град Аомин (Макао); 1644 г. - династията Цин, изолация на Китай; 1840 - 1842 г. - "опиумна война" с Англия. Китай отваря пет пристанища за търговия. Англия завладява Хонконг; 1850 г. - въстание на тайпините; 1860 г. - англо-френски войски влизат в Пекин, въстанието е потушено; 1894 - 1895 г. - японско-китайска война. Китай губи о-в Тайван и дава независимост на Кория; 1911 - 1912 г. - буржоазна революция - провъзгласяване на Китай за република, сваляне на императора. Създаване на партията Гоминдан (Чан Кайши); 1921 г. - създаване на комунистическа партия и разпадане на страната на райони със собствени правителства; 1927 г. - Чан Кайши сформира Национално правителство; 1930 г. - формиране на комунистическа Червена армия. Начало на гражданската война; 1931 г. - Япония окупира северотизточен Китай; 1937 г. - Япония завладява Пекин, Шанхай, Тянцзин; 1941 г. - САЩ и Англия предоставят военна помощ на Гоминдана. 1949 г. - Чан Кайши бяга с войските си на о-в Тайван; 1 октомври 1949 г. - провъзгласена Китайска народна република; 1958 г. - курс на Мао Цзе Дун към "Големия ско", към комунизъм и т. нар. Културна революция; 1980 г. - Великобритания предава Хонконг под китайско управление; 1999 г. - Португалия предава Макао на Китай.

Държавно устройство - социалистическа държава с демократична диктатура на народа. Висш законодателен орган - Всекитайското събрание на народните представители (ВСНП) 2 978 депутата, избирани за 5 години) и негов постоянно действащ орган - Постоянен комитет. ВСНП избира главата на държавата - Председателя на КНР и заместниците му, утвърждават премиера и състава на Държавния съвет - централно народно правителство, изпълнителен орган.

Парична единица - юан (yuan) = 100 феня

Стопанство - индустриално-аграрна страна с голям икономически потенциал с високи темпове на развитие и относително нисък жизнен стандарт. Добиват се въглища (1.39 млрд. т), нефт (61.9 млн. т), природен газ, волфрам, олово, калай и др. Развити са и черната металургия - стомана (108 млн. т), чугун, прокат, цветна металургия - мед, алуминий, молибден, олово, цинк и др., машиностроене - автомобили (1.59 млн. бр.), трактори (80 хил. бр.), металорежащи машини (150 хил. бр.), самолети, космически апарати и ракети, морски и речни кораби, ж.п. вагони и локомотиви, електротехника и електроника, химическа промишленост - изкуствени торове, пластмаси, лекарства, битова химия, изкуствени влакна (4.22 млн. т), текстилна промишленост - водещо място в света - прежда (5.4 млн. т), платове (22 млрд. т), хранително-вкусова промишленост и др. Селско стопанство - 12 % от територията на страната се обработват. Главни култури - ориз (350 млн. т), пшеница, царевица, памук (4.3 млн. т), слънчоглед, чай, тютюн, соя, плодове и зеленчуци, цитруси, грозде и др. Животновъдство - отглеждат се свине (2-ро място в света - 360 млн.), едър рогат добитък (120 млн.), биволи, овце, кози и др. Годишно се произвеждат 53.5 млн. т месо и 3.2 млн. т мляко. Добре развит риболов (годишно 5.1 млн. т риба и морски продукти) и рибовъдство.

Транспорт - шосета - 930 хил. км, от тях 290 хил. км с върдо покритие, ж.п. линии - 64.3 хил. км. Вътрешни водни пътища - 110 хил. км. По-големи морски пристанища - Шанхай, Тянцзин, Далян, Гуанджоу, Циндао.

Туризъм - годишно страната се посещава от 9 млн. туристи.

От София до Пекин - 7 344 км

източник: www.journey.bg


Поставил: Н.Пеняшки

РЕЗЮМЕ ЗА СТАРОКИТАЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Първата китайска цивилизация не е оставила записи върху дълготрайни материали. Най-ранните китайски творби, включително и някои, запазени в „Книга на документите" на Шу Джин, са съчинени преди 2300 г. пр. Хр., но археологията не може да ни даде отговор на въпроса кога са записани. В онези дни китайското писмо било просто и може би е служело основно за поддържане на документацията, а литературното развитие вероятно е започнало около 2000 г. пр. Хр.

ГАО СИНДЗИЕН / китайски писател, драматург и ... - НОБЕЛОВОТО ПЕРО НА КИТАЙ

СЪВРЕМЕННА КИТАЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ГАО СИНДЗИЕН - НОБЕЛОВОТО ПЕРО НА КИТАЙ

Моето поколение някак твърде динамично, а и хаотично, се хвърли в необятността на Китай. В средношколските години интересът ни преди всичко бе към китайския календар, а момчетата се отдаваха изцяло на източните бойни изкуства. Постепенно ни обсадиха евтините китайски стоки. Заинтригуваха ни сувенирите. Последваха исторически открития и забележителности. Китайският бум в икономиката допринесе и за преоткриване на китайската култура. Мнозина изпитват нужда да осмислят цялостния китайски напредък, а успоредно с това - да опознаят и дълбините на китайската душевност. Разбира се, най-достъпният пък към тази цел е изкуството, а на първа линия са филмите и литературата. За съжаление, почти всички книги, излезли на български, са преводи от английски, руски или френски език и каквото и да са запазили от авторския гений, убедана съм, че част от първичния аромат е изтекъл някъде измежду думите на превода.

Съвременната история на Китай от началото на миналото столетие до зората на ХХІ век е белязана с изключителни събития и всички те са били придружавани или са намерили съответното отражение и в творбите на милиони китайски автори от този най-многоброен народ на планетата. Не говоря само за държавата Китай, но и за онези милиони китайци, пръснати из целия свят. Освобождението от Япония, първите години на Китайската народна република, маоизмът, Културната революция, реформаторството след Дън Сяо Пин, сегашното "укротяване на огъня" - в смисъл на погасяване на невероятния икономически растеж и раждаемост, коренните промени във външнополитическия живот - всичко това всекидневно се пресъздава и осмисля в хиляди и хиляди литературни творби. Затова и лично на мен ми бе интересно да разбера кой е този съвременен китайски писател, който има най-голямо международно признание, колкото и относително да е то. Естествено, потърсих това име сред нобеловите награди. За голяма моя изненада, името на само един китайски автор открих в този дълъг списък - Гао Синдзиен, при това наградата е дадена едва през 2000 г., а авторът не живее и не твори в своята родина. В Китай дори били забранени неговите книги. Може и да звучи смешно тази изненада, но аз все пак съм само на 21 години.

Коя е личността Гао Синдзиен, скандализирала литературния, а в частност и политическия свят през 2000 г., когато бива обявена Нобеловата награда за литература?

Електронните медии не са многословни за биографията на Гао Синдзиен. Общо взето, данните за него се припокриват, като тук-там някое издание прибавя нещо ново или "забравя" по една или друга причина за нещо, което очевидно не е в угода на собствениците на медията или, казано откровено, поради тяхното отношение към политиката на Китайската народна република. Постарах се да "сглобя" една биография, която да е кратка и да не е субективна, поне от моя страна.

Преди това искам да кажа, че направих всички възможни за мен опити да открия адрес, телефон или електронен адрес на Гао Синдзиен, който в момента живее в Париж, но усиията ми останаха безплодни, включително и след любезното съдействие на журналисти от Радио Китай в България.

На 4 януари т.г. Гао Синцзян навърши 67 години. Той е роден в един малък град на име Ханджоу, близо до най-голямото пристанище в света - Шанхай. Китай по това време е под окупацията на Япония. Майка му е актриса, баща му банкер. На 22 години завършва френския факултет към Института за чуждестранни езици в Пекин. Има факти, че рано започва творческа дейност, но, за нещастие, е бил принуден да изгори всички свои ръкописи по време на т. нар. Културна революция /1966-1976/, когато хунуейбините го изпращат на превъзпитание в трудов лагер заради неговия "контрареволюционен произход". Така бъдещият класик на китайската литература е причислен към "неблагонадеждните елементи" и попада под наблюдението на специалните служби. Написаните през този период творби Синдзиен причислява към произведенията, написани за самия него. Най-вероятно в този период се дооформя и творческият му светоглед.

Едва след идването на власт на Дън Сяо Пин, някои реформитски театри започват да поставят пиеси на Гао Синцзян, а из литературните среди започва да се носи мълвата за "китайския Солженицин". Последва период на неговото величаене. Впрочем, голямата разлика между Солженицин и Синдзиен е, че докато руснакът описва ужасите на ГУЛАГ-а, китаецът разказва зе тегобите на "малкия човек" от една или друга китайска провинция.

Така или иначе, краткотрайната поносимост между китайските власти и Гао Синдзиен към края на осемдесетте години рязко охладнява след написването на книгата "Планината на душата", която бива забранена. Идват и трагичните събития на площад "Тянънмън". Гао Синдзиен изразява несъгласие с властите пред интервюиращите го чуждестранни журналисти. Пиесата му "Бягството" се превръща в един от манифестите на студентските вълнения. Събитията се развиват светкавично. Германска фондация кани автора. Приятелски настроен към него бивш министър му помага да напусне Китай и да се установи в Париж. Години по-късно получава френско гражданство, а Китай му отнема китайското. В началото Гао Синдзиен се опитва да пише на френски, но скоро се връща на китайския, на родния си език пише и досега.

Нобеловата награда за литература през 2000 г. изправя през изключителен конфликт Шведската академия на науките, която присъжда наградата, и Китай. Нобелистите твърдят, че творчеството на Гао Синдзиен има безспорни качества, Китай твърди, че наградата цели унижение на Китайската народна република, намеса във вътрешните работи на държавата, както и омаловажаване на творчеството на милиони китайски литературни творци, които живеят, творят в родината си и помагат за нейния съвременен възход.

В различни медии се твърди, че Гао Синдзиен е превъзходен калиграф, надарен художник, творящ в националния стил "гуо-хуа", че се занимава с преводачество и режисура, че се счита за един от основоположниците на новата китайска литература.

Какви други известни творби е написал Гао Синцзян?

1981 г. - "Някои размишления за изкуството на съвременната проза".

1982 г. - "Сигнал за тревога" - театрален дебют в Пекин.

1983 г. - "Автобусна спирка" - пиесата е оценена като идеологически вредна, вдъхновена от естетиката на Бекет и Арто.

1985 г. - "Дивият човек" - пиеса.

1986 г. - "Другият бряг" - пиесата е спряна и за да избегне репресии, Гао Синдзиен се крие в планините и горите на провинция Сичуан, за 10 месеца преминава пътя от изворите до устието на река Янцзъ.

1990 г. - "Планината на душата".

Трябва да отбележа, че през 1987 г. Синдзиен излиза от Китай, но напуска Комунистическата партия едва през 1989 г.

За връх на творчеството на Гао Синдзиен се смята, както вече казах, романът "Планината на душата". Романът, за който Гао Синцзян получава Нобеловата награда през 2000 г., има и една много интересна история. Тя показва от колко щастливи случайности зависи съдбата на една творба и нейния автор.

В началото на деветдесетте години на миналия век влюбеният в творчеството на Гао Синдзиен преводач Ноел Дютре предлага романа "Планина на душата" последователно на най-големите издателства във Франция. Всички те обаче се отказват, защото романът бил "дебел за литературен дебют" - 800 страници. Риска поело едно малко, неизвестно и наскоро създадено издателство - “Л’Об”, от Южна Франция. Първият тираж от 10 000 бр. бил бързо разпродаден. Съдбата му последва и вторият роман в това издателство - "Книга на самотния човек", за безнадеждната любов между китаец на зряла възраст и млада немска еврейка, очевиден намек за съдбата на автора. Последват хвалебствия на най-големите френски вестници, които пишат, че Гао Синдзиен изпреварва в конкуренция съвременни светила като Астрид Линдгрен, Дорис Лесинг, Маргарет Етвуд и други световно известни писатели от първия ред, като нобеловите лауреати Бунин, Пастернак, Солженицин, Бродский и т.н. Нека тук добавим и как е записана наградата на Шведската академия на науката: За... "творчеството си, което е с универсална валидност, с горчиви прозрения и с лингвистична находчивост, което открива нови простори пред китайския роман и драма".

Интересен е и фактът, на който медиите обръщат особено внимание, че до произнасянето на Нобеловата награда за литература през 2000 г. Гао Синдзиен е напълно непознат. Едва час след това световните електронни и печатни медии се добират до адреса му в Париж и веднага го атакуват. В този момент властите в Китай ледено отбелязват, че Гао Синдзиен не е техен съотечественик. Всъщност, Гао Синдзиен до този момент е също толкова незабележим, колкото преди да станат нобелисти и други трима автори: ирландецът Шиймъс Хийни, полякинята Вислава Шимборска и португалецът Жозе Сарамаго. Но значимостта на Китай днес е къде, къде по-голяма!...

Първите журналстически екипи откриват новия нобелист в дома му на осмия етаж в парижкото предградие „Баньоле“. Те описват писателя като дребен 60-годишен мъж, живеещ в аскетична обстановка сред калиграфии и книги. Впрочем, Синдзиен твърди в този ден, че той преди всичко е калиграф и художник, защото с тези си умения се издържа да живее в Париж.

Тук искам да прибавя и едно интервю, взето от него в щастливия ден, за френската телевиция TV5, намерило място в различни интернет-страници:

"– Г-н Синдзиен, вие живеете във Франция и вече пишете на френски, Вашата Нобелова награда по думите на президента Ширак е чест и за Франция. Как приехте наградата?

– С вълнение, разбира се. Още повече, че ако литературата е лукс, то Нобеловата награда е един невероятен лукс. Знам, че това е голяма чест, и право да Ви кажа, още не съм осъзнал това събитие в живота си.

– Какво си мислехте, когато научихте новината? Мислихте ли за това, че бяхте принуден да напуснете Китай?

– Всичко се разви прекалено бързо, нямаше как да нахлуят спомените, защото се оказах обграден от медиите, потопен в истинско море от интерес и доброжелателство. Подчертавам това, защото един емигрант рядко има такова усещане.

– Усетихте ли неприятната страна на славата? Тя изплаши ли Ви?

– Не. По-скоро тези дни живея във фикцията. Отвсякъде съм заобиколен от хора, телефонът ми не млъква.

– Вашите романи превръщат китайската традиция в универсално послание. Навярно това е резултат и от срещата Ви със западната култура. Впрочем, рани ли Ви реакцията на официален Пекин, който заяви, че не съществува китайски писател с Вашето име?

– По-скоро ми стана смешно. Предвиждах подобна реакция.

– Още повече, че книгите Ви са забранени в Китай.

– Да. Но това съвсем не означава, че не се четат в Китай. Аз не съм враг на китайския народ, а на режима в Пекин. За мен моят народ е нещо безкрайно по-различно от официалните власти.

– Какви спомени пазите от Китай? Били сте в лагер, писали сте на късчета хартия, които сте заравяли в земята?

– Вижте, за мен писането е необходимост. И ми беше наистина трудно да живея в онзи идеологически климат, където не можеш да се довериш на когото и да е, дори на членовете на семейството си, където трябва да пишеш тайно. Това е един толкова отровен климат, че ходех като болен и за първи път се почувствах свободен във Франция. Това, което ме спаси, наистина беше писането. То беше за мен норма и необходимост, което не можеше да не наложи отпечатък върху книгите ми.

– Следователно за Вас писането си остава риск?

– Разбира се. И всяко писане е риск, с изключение на преповтарянето на някакви догми. Риск е, когато решиш да потърсиш себе си, защото не се знае накъде ще те отведе всичко това.

– Затова ли търсите в творчеството си един универсален език?

– Може да се каже и така, но искам да подчертая, че не съм против традицията. Китайската култура е много богата и древна. Така че това, което минава за мой модернизъм на Запад, често се вписва в една древна традиция, в която е също толкова важно не само какво казваш, но и как ще изпишеш нещо върху листа. Защото, макар писането да хваща в дълбочина екзистенциалното измерение на човека, образите надмогват словото. Аз наричам това вътрешна визия.

– В „Планината на душата“, един от основните Ви романи, предлагате своята гледна точка към случващото се в днешен Китай. Като Нобелов лауреат за литература надявате ли се да се върнете там някой ден? Мислите ли, че ще разрешат книгите Ви?

– Не знам. Направо не ми се вярва. Знам, че на същия въпрос някога Солженицин е отговорил положително и пророчеството му се е сбъднало. Сега често ми задават този въпрос, но аз отговарям по-скоро като песимист, въпреки че много ми се иска да вярвам в един демократичен Китай."

Вече бях решила да пиша за нобелиста Гао Синдзиен и неговата знаменита творба "Планината на душата", затова и потърсих романа, за да го прочета. Оказа се, че достъпът до него в България е труден, за да не кажа невъзможен. Няма го и в електронните сайтове, където все по-често могат да се намерят публикувани литературни шедьоври. В сайтове прочетох, че Гао Синдзиен започва да пише романа в Пекин през 1982 г. и го завършва в Париж през 1989 г. За пръв път е бил публикуван в Тайван - 1990 г. През 1992 г. е преведен на шведски, а през 1995 г. - на френски. Английският превод на Мейбъл Ли излиза в Австралия през 2000 г. Интересна дискусия има около него в руските сайтове. Там, наред с оценките за достойнствата му, се води дискусия за пазарната икономика в книгоиздаването в Русия и доколко е възможно една книга от 800 страници да се разпродаде с печалба. Романът става повод за дискусия за издаване и на други обемни заглавия на руски и чуждестранни автори. Все пак, в един от руските сайтове успях да намеря публикувана главата "На изток от реката Ти", превод на Антоан Иваницкий.

Твърдя, че романът се чете леко. Стилът е жизнен, езикът е образен и земен. Случки, диалози, природни картини са толкова реалистично предадени, че ти се струва, че действието се развива пред теб. Нещо повече, имаш чувството, че сам си участник в повествованието. Липсват всякакви многословни обяснения, както и скучни философски обобщения. Няма натрапчивост, няма някакво умишлено търсене на сензации или на някакви изключителни факти, които да те принудят да четеш следващите редове. Лично на мен стилът на Гао Синдзиен по-скоро ми наподобява на един изкусен разказвач, като тези, които можем да намерим във всяко по-малко градче, селце или в рода си. Това навярно обяснава и достъпността на романа до широк кръг читатели. Убедена съм, че леко се чете и от обикновения китаец, за когото по същество е предназначена творбата. Всъщност, тя звучи съвсем съвременно и за днешна България. Така, както в днешен Китай, в една или в друга провинция всекидневно пристигат местни хора, които някога съдбата е захвърлила в далечни и по-богати страни, това става и тук. Тези хора са се видяли с някой лев в повече и са дошли да видят родната си къща, приятели, любими хора, родители... Бършат сълзи от умиление и синовна обич, но нямат намерение да останат тук, защото новите им домове, семействата им, работната им са някъде далеч - в САЩ, Англия, Франция и къде ли не. Тава става днес и в България. В романа "Планината на душата" виждаме как в малките селца, по автобусните спирки, на едно или друго място хората са облечени обикновено, ръцете са с изпъкнали вени от работа, сред отрудените хора се срещат и млади, и красиви... Просто какъвто е животът. Дори начинът на завързване на забрадките в китайските провинции е същият като този в малките български села - било в равнината, било в планината. И разговорите са идентични. И любопитството, и хитринките са копие едни на други. Имам чувството, че чета най-големите български автори. Стилът има нещо общо с нашия Йордан Йовков, който така и не бе ощастливен с нобелова награда, въпреки усилията на поредица български автори.

Бих казала, че романът "Планината на душата" е една своебразна автобиография на Гао Синдзиен за времето, когато "потъва" за близо година в провинциите, за да се спаси от евентуална репресия заради пиесите си и особено за "Другият бряг". Всъщност, това бягство му дава възможност да излезе от обсега на относително "контрареволюционния си произход" и на столичните интриги, както и да се гмурне в многовековната стабилност, умереност и непреходност на народния дух в провинцията. Има нещо романтично общо между "Планината на душата" и бялата лястовица на Йовков.

Според мен основа за написването на шедьовъра "Планината на душата" е всичко преживяно лично от Гао Синдзиен по време на пътешествието, бягството, изгнанието или както и да го наречем - на онова усамотяване на твореца, който по това време е на 43 години, в провинция Съчуан и по бреговете на река Яндзъ от изворите до нейното устие. Става въпрос за преминаване през десетки по-малки или по-големи селища, в които живеят различни народности със свои специфичен език, традиции, обичаи и култура. Разбира се, те всички са част от голямата сплав, наречена днес китайски народ. В романа си Гао Синдзиен влиза и в дълбините на религиозните отношения в обществото и отделните негови личности, опирайки се в повествованието на простичкия и достъпен за всеки изказ. Търси душевната сила, свобода и величие на душата в и будистките, и в даоистките манастири. Запознава читателя с един свят, толкова малко познат за европееца, но толкова земен и силен, реална опора на живота и на хората в манастира, и на вярващите в близките селища. Очевидно е, че авторът е не само изключителен познавач на езика в тези краища, но и невероятен майстор да пресъздаде усетеното, видяното и чутото през литературните си герои, някои от които имат ярко и запомнящо се присъствие дори само с появата си в тридесетина авторски печатни реда. Нобелисткото перо на Гао Синдзиен с ювелирен усет е използвано местното остроумие и сатиричен изказ по най-обикновени, но едва ли не вечни човешки теми - от любовта между двама души, до "мъглявата" оценка на политически събития и местен управленчески подход и традиции. Прави впечатление колко леко се четат десетки страници, в които не само, че няма нещо изключително, но става въпрос за един естествен ритъм на живота на "малкия човек" в Китай, толкова близък и толкова непознат и далечен за европееца. Интересен творчески подход има Гао Синдзиен в тези ъгълчета на творбата си, в които размишлява за отношенията между личността и обществото, между хората един с друг, между вярващия и монаха в храма, както и между природата и "пътешественика". При това тук липсва натрапчивата намеса на Другия, липсва могъщото на пръв поглед влияние на политическите и социалните структури, дори на неписаните племенни закони в отделни случаи.

Майсторът на словото магически води нишката на повествованието така, че читателят заедно с автора разсъждава, търси, намира и оценява от различни позиции на собственото Аз, както и от позициите на естествените участници в битието - Ти, Той или Тя. И ако се замислиш, някак естествено и простичко идваш до извода, че всичко е толкова обикновено, приемливо и ясно, защото и целта е простичка, но необикновено сложна за постигане - що за нещо е това душата. Всяки човек отделна душа ли? Господ на всички ли дава една и съща душа, а после в нея заиграват добро и зло, обич и любов, омраза и предадетлство? Отива ли душата в някой последващ свят или умира с нас, изпепелена от умора и унижение или удавена от завист и алчност? Коя душа е праведна и коя грешна? Кое и добро и кое е зло на този свят?

Интересно е и друго. Когато четеш Балзак, виждаш колко многословно описва той определени събития, картини и дори вещи. Сравнено с него, Гао Синдзиен по-скоро използва таланта си на художник, за да предаде визуално естеството на фактите, събитията и вещите само с по няколко щрихи. Като че ли той има недостиг от време да стигне до края на разказа си. Въпреки спокойствието и едва ли не безвремието, в което изпада заено с читателя, за да утвърди дълбоко в съзнанието било полъх на вятъра, било обикновени човешки сплетни, понякога красотата на кътче от природата или менящата се всеки миг повърхност на голямата река. Повествованието напомня на реалния живот, най-вече защото е част него. Така както на човек му писва от сензации, обществени и политически крамоли, от лъжливи приятелства и медийни крясъци и гледа да се усамоти с най-големите ценности на живота - семейството, деца, дома, природата, точно така изглежда и това невероятно пътешествие на гения след изписаните дума след дума страници.

Романът "Планината на душата" е един истински шедьовър на съвраменната китайската литература, създаден в едно неподходящо за автора политическо време. А може би пък едно просто нещастно съвпадение на ред случайности е довело до изгнанието на този наистина великолепен майстор на перото - Гао Синдзиен. Макар и в интервюто му пред ТV5 той да се съмнява, че ще види отново Китай, твърдя, че от всеки ред на романа "Планината на душата" струи обич и тъга по родината. Вярвам че Китай и Гао Синдзиен са едно цяло и ми се ще срещата между тях да стане, докато този вече 67-годишен човек може види с очите си големите промени, които стават днес в Китай, и може да даде прошка в наближаващия край на живота си. Защото какъвто и да си, където и да си, каквото и да си направил, твоят корен е там, където си се родил и израсъл, където си плакъл и си се смял. Далеч ли си - идва забравата. Не мога да си преставя, че Гао Синдзиен ще остане за векове гордост на Франция, само защото има френски паспорт. "Планината на душата" е китайска и ще си остане в пантеона на китайската литература, дори и без китайски паспорт.

Свободата е вътрешна потребност на Гао Синдзиен. Всъщност, свободата е вътрешна потребност на всеки голям автор, било то от Китай, от Русия, от Англия, Нигерия, Израел или България, от която и да е страна на света.

Живеем в интересно време. В Езиковата гимназия в Добрич искаха да знаем като петте си пръста Сервантес, Данте, Омир, Толстой, Байрон... Разбира се, и нашите най-големи писатели, а и други, за които нито един млад човек или нашите родители не си и спомнят вече. Сега разбирам, че всъщност сме излезли от гимназията осакатени, след като не са ни дали и елементарни познания за поетите и писателите на такива народи, преминали през хилядолетията и оцелели с невероятно богатата си култура като тези в Китай, Индия, някогашната Персия... Навярно тогава щеше да ни бъде по-лесно и ние, най-младите българи, да открием откъде идваме и накъде отиваме, да се сравним с другите големи в света. Сред които сме и ние.

Йоанна ДУКОВА, студентка по китаистика в СУ "Климент Охридски" - ЦИЕК

За курсовата работа са използвани и източници от Интернет:

http://en.wikipedia.org/wiki/Gao_Xingjian
http://www.imaginaryplanet.net/essays/literary/soulmountain.php
http://www.britannica.com/eb/article-9345633/Gao-Xingjian
http://www.diplomatie.gouv.fr/label_france/English/LETTRES/gao_xingjian/page.html
http://www.prazdniki.ru
http://vedomosty.spb.ru/2000/arts/spbved-2340-art-12.html
http://newsru.com/world/12oct2000/nobel.html
http://n-t.ru/nl/lt/xingjian.htm
http://old.e-motion.com.ua/issue33/books/laureates/Gao_Sintszjan_pervyj.html
http://www.utro.ru/articles/life/2000/10/12/200010120436122223.shtml


Сходни връзки

* http://en.wikipedia.org...
* http://www.imaginarypla...
* http://www.britannica.c...
* http://www.diplomatie.g...
* http://www.prazdniki.ru
* http://vedomosty.spb.ru...
* http://newsru.com/world...
* http://n-t.ru/nl/lt/xin...
* http://old.e-motion.com...
* http://www.utro.ru/arti...
* Още от Китай

Поставил: Николай Пеняшки - Плашков

Гао Синдзиен - китайски писател, драматург и ...

Гао Синдзиен (на китайски 高行健,на пинин Gāo Xíngjiàn, също Синдзян) е китайски писател, драматург, постановчик, преводач и критик.

Гао Синдзиен e роден на 4 януари 1940 г. в Ганджоу, провинция Дзянси, в западната част на Китай. Баща му е банков служител, а майка му - непрофесионална актриса. В ранното му детство интересът за писане и театър е подбуден от неговата майка. През 1962 г. той полага академични изпити по френски в чуждоезиковия институт в Пекин. От 1987 живее във Франция, а книгите му са забранени в Китай. През 2000 получава Нобелова награда за литература за "творчеството си, което е с универсална валидност, с горчиви прозрения и с лингвистична находчивост, което открива нови простори пред китайския роман и драма". Автор е на "Планината на душата" (1990) и "Другият бряг" (1986). Синдзиен е първият китаец, удостоен с Нобелова награда за литература.