понеделник, 25 юли 2011 г.

Ирански (Персийски) писатели и поети

ПОЕТИ
-------------

* АВИЦЕНА
* АБУ НУВАС
* РУМИ
* СААДИ
* ОМАР ХАЯМ


ПИСАТЕЛИ

---------------

* АВИЦЕНА
* АБУ ИСМАИЛ АБДОЛАХ АНСАРИ
* ДЖАМИ
* АЛИШЕР НАВОИ
* МАРДЖАНЕ САТРАПИ
* ФАРИТ ад-дин АТТАР
* ФИРДОУСИ
* ХАФЕЗ
* САДЕК ЧУБАК

вторник, 26 април 2011 г.

Съвременни китайски поети и поезия

СЪВРЕМЕННА КИТАЙСКА ПОЕЗИЯ

между мъглявата луна и лунните петна


Дзян Хъ
Бей Дао 1 2
Йен Ли
Гу Чън
Ю Дзиен
Хан Дун
Лу И'мин
Джоу Фънмин
Шу Тин
---------------------------------------------------------------------

ДЗЯН ХЪ


Дъждовни капки


Понякога в душата ти
внезапно опустява
като градина след дъжд
някакви неща
по контурите в края
се приплъзват
ти усещаш
проблясва керемида
или може би лист
накланя се
надолу увисва
вода
изтегля се
окръгля се
капка
по капка
устремно
неясно
падат натрошават се
и пак гъвкаво меко
се сливат
разпръскват се
и накрая замират
ти знаеш
локвите ще пресъхнат
в този миг душата ти
пак ще бъде огряна от топлото слънце


превод от китайски: Веселин Карастойчев

Съвременна китайска поезия

******************************************

Йен Ли


Площад номер три на галактиката

В мигове когато съм притихнал
за много неща не мога просто така да говоря
устата е голяма кутия със звуци
леко да я разклатя и ще натроша покоя
когато няма как да съм притихнал
главата е огромен склад за експлозиви
сетивата са издирили адреса
и вдъхновението неизбежно бомбардира
отвратителното в глъчката на битието
в мигове между покой и безпокойство
и душата ми увисва в пространството
тялото е лек облак
дори слаб полъх на влюбен вятър
може да ме отвее от всяка държава на света
и от името на земното кълбо да си уговоря
среща със слънцето
на площад номер три на галактиката

*****

Ям музика

Щом мълчиш и не отлепваш устни тогава нека мълчим
връзката между мълчание и откровеност винаги е неопределима
Обаче
дори изкривените мечти които с удари не можеш да изправиш
се сгушват в криволиците на съня
Разбира се
за да живее
мълчанието трябва да поглъща барабанен грохот
Затова
домът на мълчанието е разположен сред купища музикални инструменти
Затова
с радост приех
поканата им да хапна музика


*****


Без заглавие

По «Уанфудзин» видях един студент с боси крака
но така и не можах да прочета йероглифите на университетската значка
с една дума
босоног студент върви по «Уанфудзин»
като използва своите знания
минувачите втренчено го гледат как се е нагласил
висок и едър но май има нещо общо с определен вид медицински заведения
спокойно си запали цигара
извади от студентската чанта чифт пантофи
скъса и захвърли етикета
и пак сложи пантофите в чантата
съвсем изпъкнаха очите по лицата на минувачите
докато студентът не се вмъкна в един тролей
през цялото време следях усмихнатия му израз
със сигурност той стигна до психологическо заключение
той ще отмие от краката си прахта която отпреди прикрива истинския облик на
съжденията
той с хавлиена кърпа ще постави последната точка на своя трактат


Символът на дракона в китайската култура


Символът на дракона в китайската култура
в категория КУЛТУРА, Китайска митология

Aс. Искра Мандова,

ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”

Драконът /龙/ е едно от най-старите животни символи, чиито стилизирани изображения са елемент от украсата на древните бронзови съдове, излети още преди откриването на писмото. В пълен контраст със западната митология обаче, драконите рядко се представят като зли същества. Те вдъхват страх, но са смятани за добри и справедливи същества, носители на богатство и късмет.

Драконите в западната и китайската митология имат много прилики – имат големи туловища, покрити с люспи, имат по четири крака, рога и могат да летят, но за разлика от Западния дракон, Китайският не е многоглав, а – едноглав и е много почитано същество, към което се отправят молби, както към справедлив и честен управник, поради което той се превръща в символ на властта и бива поставян върху облеклото на императорското семейство и благородниците.

Всъщност, драконът става символ на императора след края на династия Хан. По време на династия Западна Хан (206 г. пр. Хр. – 23 г.), император Лиу Бан разказвал, че майка му го е родила, след като на сън се венчала с дракон и той самият е син на дракон. Народът пък говорел, че когато Лиу Бан си пийнел повече, главата му приемала форма на дракон.

С разпространението на будизма, драконовата символика е погълната от новата религия и е погрешно да се смята, че само защото драконът присъства в будисткото изкуство, той е произлязъл от него. Някои изследователи придават популярността на образа на дракона в Китай на това, че той е бил тотем на племето Ся, чиято култура лежи в основата на цялата китайска култура. В последствие, като обобщен образ с различни черти на други тотемни животни, култът към дракона става все по-известен. Спори се кое е първото животно, от което е произлязъл драконът. Някои твърдят, че това е крокодилът, други – змията, а най-ранните схващания са, че през един дъждовен ден драконът се появил от светкавица.

Д-р Ричард Ъруин, географ и историк от Хонгконгския университет твърди, че драконът е навлязъл от южен към северен Китай, тъй като той открива и проучва 25 лодки с формата на драконови глави в Пин Шан, Тин Шуейвай и др. села около Хонг Конг. Тези драконови глави имали много общи черти с огромните сладководни крокодили, които били с дължина около 6 метра и обитавали устието на река Джудзян (Перлената река) преди около 1000 години. “

Според други специалисти драконът е бил първоначално в облика на див кон, обитавал Северен Китай. През 1971 год. при археологически разкопки в областта Сансинтала, Вътрешна Монголия, е била намерена фигура на дракон с конска глава и змийско тяло, изработена от нефрит и датираща от близо 5000 години. /вж. обр. 1/ Древните китайци са наричали хубавия и бърз кон ‘дракон’. И до днес монголските народни песни твърдят, че добрият кон е ‘златен дракон, слязъл от небето’.” (Ниу, 2001, 390-391)

През 1987 год. по време на разкопки в Пуян, пров. Хънан са открити миди, наредени под формата на дракон от периода Ян-шао или от преди 6000 год. /вж. обр. 2/ (中国文化,2004,63)

Не е ясно, защо точно драконът става тотем на племето Ся, но несъмнено се превръща в един от главните тотеми на древнокитайските племена и сега образът му присъства неизменно в обичаите на всеки китаец и на всяко етническо малцинство .

Според речника “Шуоуън”, съставен през 200 г., драконът е цар на всички люспести създания: риби, влечуги, земноводни и други подобни. Ако поиска може да стане невидим, половин година живее във водата, а през пролетта се издига в небето (когато съзвездието Дракон е в зенита си). Китайският дракон е смятан за глух, защото думата “глух” /聋/ на китайски език звучи по същия начин - “лун” – като думата “дракон” въпреки, че в многобройните легенди се пресъздават разговори между смъртни и дракони.

Тялото на дракона е съставено от части на девет животни: тяло на змия, рога на елен, очи на заек, глава на прасе, кон или камила, уши на крава, корем на жаба, люспи на шаран, нокти на ястреб и лапи на тигър. (Уолтърс 1995, 123-124; 中国文化 2004, 63)
Най-често драконът в древен Китай се среща като божество на водните стихии и се свързва с дъждовните облаци, на които лети, а често е и олицетворение на самите облаци. Ето защо една от способностите на драконите в китайската митология е да бълват не огън, а вода или перли, които се изобразяват обгърнати в пламъци, близо до или излизащи от устата на дракон.

А според един от митовете, на земята нямало реки и езера, съществувало само Източно море, в което живеели четири дракона: Драконът Лун, Жълтият дракон, Черният дракон и Перленият дракон. На земята настъпила голяма суша и хората нямало с какво да се препитават. Четирите дракона като видели това, съжалили хората и решили да поговорят с Нефритовият владетел , който бил господар на небето, земята и моретата. Той обаче не удържал на обещанието си да прати дъжд и драконите решили да помогнат на хората като погълнат вода от морето и я разпръснат като дъжд с устите си. Тогава Нефритовият владетел се разгневил и заточил драконите на четири високи планини. Но и тогава те не съжалили за постъпката си и се превърнали в четирите големи реки в Китай – р. Яндзъ; р. Хуанхъ – Жълтата река; р. Хъйлундзян – р. Черният дракон и река Джудзян – Перлената река..(http://www.crystallinks.com/chinadragons.html)

В “Каталог на планините и моретата”, където се описват различни странни животни и растения, се срещат и разновидности на дракона – “тигрови дракони” /худзяо/ - “те имат тяло на риба и змийска опашка”, “викат като патици”; “рибата-дракон” /луню/ - “на вид е като дива котка”; “Веселящият се дракон” /Йенлун/, който “родил Разпореждащия се с мрака”; “Драконът, който се отзовава” /Инлун/ - “Той убил Чъю и Бащата Процъфтяващ (Куафу). Не могъл да се качи /на небето/, затова долу /на земята/ почнала суша. При суша приемат облика на Дракона, който се отзовава, и тогава се сдобиват със силен дъжд.”; “Драконът-светилник” /Джулун/ – “Като затвори очи настъпва тъмнина, като погледне /отвори очи/ - става светло. /Той/ не яде, не спи, не диша. Дарява вятър и дъжд. Осветлява Деветте тъми.”; “Роденият преди другите Дракон” /Сиенлун/ - “родил пръв /народите/ ди и цян ”.

В Каталозите на планините, повечето от духовете притежават драконови части: “с тела на дракони и птичи глави”; “имат тяло на дракон и човешко лице”; “с човешко лице и тяло на дракон”; “с конски тела и драконови глави”, а в Каталозите на отвъдморските земи, боговете на Юга (“Заклинащият огъня”), на Изтока (“Виещият се Трънак”) и на Запада (“Събиращият реколтата”) яздят по два дракона.

Драконите са били смятани главно за водни животни, обитаващи езера, реки и морета: “… река Куан, тече на изток и се влива в Дзи. В нея има много дракони дзяо.”/Каталог на планините и моретата , 1985, с. 74/. Други реки, изброени в Каталога с много дракони в тях са реките Шъ, Лун и др.

Някои дракони обитавали небето, една четвърт от което било назовано Дворец на Зеления дракон заради звездите, които в китайската астрономия съставляват съзвездието Дракон. Четирите звездни животни, които нямат връзка с 12-те животни от китайския зодиак, се използват за именуване на Четирите сектора на небето. “Още преди II в. пр. Хр. четирите посоки са представяни чрез четири звездни животни – Дракона за Изток, Птицата за Юг, Тигъра за Запад и Костенурката за Север. Всяко животно има собствен цвят: Дракона – зеленото на Пролетта, Птицата – червеното на Огъня, Тигъра – святкащото бяло на метала през Есента (метала на плугове или мечове) и за Костенурката черно като нощ или вода.” Преди да бъдат възприети Четирите Звездни Емблеми обаче, е имало само три и драконът отново е една от тях: Птицата Фън или Феникс, Драконът и Цилин или Еднорогът . ( Уолтърс 1995, 123-124)

Драконовият образ, както вече стана ясно е много популярен сред местното население и съществува в много и различни легенди и митове. В китайската митология дори съществува и йерархия сред драконите. Главният драконов цар /龙王/ е Ао Гуан, следван от сина си Ао Бин. Сражавал се на страната на Джоууан , Ао Бин бил убит. “Друг забележителен цар на драконите е Байлун /白龙/ - Белият дракон, чиято история е съхранена върху каменна плоча в Храма на Белия дракон в планината Ян край Суджоу, провинция Дзянсу.

При царуването на император Ан (379 – 419 г.) едно момиче срещнало старец, който я помолил да го подслони от идващата буря. На сутринта се оказало, че е браменна и родителите ù я изгонили от къщата. След време родила буца плът, която изхвърлила във водата. Буцата се превърнала в бял дракон, който се приближил към нея, но тя припаднала. Извила се страшна буря, драконът отлятял и я оставил, а тя не се съвзела от припадъка. Местните хора я погребали и гробът ù се превърнал в известния храм на Майката на Белия дракон.” (Уолтърс, 1995, 111)

Днес, драконът продължава да живее в сърцата на китайците и символиката на неговия образ не се е откъснала от ежедневието им, въпреки че това мистично създание съществува само в древнокитайската митология. В Южен Китай на празника на драконовите лодки (Дуану), който се състои в началото на петия месец от лунния календар, се провежда състезание с лодки, под формата на дракони. Това е празник, на който се почита паметта на известния поет Цю Юан (IV-III в. пр.н.е), удавил се в реката, заради отчаяните условия в страната.

Съществуват и много други празници, посветени на дракона, с по-специална символика като например “Драконът надига глава”, отбелязващ края на зимата, празнуван във втория месец на годината по лунния календар. Наричат го още Чунлундзие /春龙节/ или Празник на пролетния дракон. “Легендата разказва, че след едногодишна суша драконът, обитаващ Небесната река, тайно изпратил на хората дъжд. Затова Юди (Нефритовият владетел) го затиснал с една планина и казал, че може отново да се върне на небето, ако дочака златен боб да покълне.

В резултат хората взели царевични зрънца и започнали да ги пукат в гореща мазнина. Така “златният боб” покълнал и драконът бил освободен и се завърнал на небето. На този ден в някои области в провинция Шаанси всяко семейство прави пуканки и в същото време припява: “На втория ден от втория месец драконът повдига глава; нека големият хамбар да е препълнен, а малкият да прелива”. Така се изказва пожелание за благоприятно време и богат урожай. На много други места през този ден соевите кълнове и т. нар. “драконови мустаци” са се превърнали в традиция.” (Ниу, 2001, 387-388)

В митологията дракони теглят колесниците на различни божества, например на Слънцето, на Сиуанму и др. Дракон придружава и Пангу , легендарният архитект на вселената, изобразяван като джудже, облечено в меча кожа, който държи чук и длето, с които създава вселената, заобиколен от Четирите създания: Костенурка, Феникс, Дракон и Еднорог. Древният историк Сю Джън, живял по време на Трицарствието (220 – 265 г.) пък пише, че Пангу е имал глава на дракон и змийско тяло.

Доста по-късно се появяват други две митични същества Ню Уа (女媧) – първата жена, която имала човешка глава и тяло на змия и Фу Си (伏羲) – първият мъж, който също имал човешка глава, но тяло на дракон. Именно те двамата създали първите човешки същества на земята, а легендата за тях била запазена на каменна плоча от времето на династия източна Хан (25 - 220 г.), където било издълбано сливането на телата на Ню Уа и Фу Си. (Prof. David Chuanyan Lai, www.cic.sfu.ca/cchf/dragonInChina.html)

Днес много сгради в Китай имат по покривите си скулптури, изобразяващи драконови глави. В двореца Гугун драконът присъства под формата на релефи по таваните, колоните, вратите, прозорците и каменните стълбища, а само в залата за церемонии релефите и рисунките на дракони наброяват повече от 10 000. Колко обаче е точният брой на драконите в Забраненият град никой не може да каже със сигурност.

Стената на деветте дракона в парка Бейхай е друга забележителност, която рядко се пропуска от туристите в Пекин. Тя е с дължина 21 метра, широчина – 2 м., височина – 15 метра и е била построена през 1756 год. Въпреки изминалите години обаче, цветовете на керамичните плочки, от които е направена не са избледнели въобще. Освен деветте големи дракона, на стената от край до край се виждат и други по-малки дракони – общо 635 на брой. /вж. обр. 3,4/

Драконът в китайската култура, както вече стана ясно, не символизира силата на мрака и не е демоничен образ, а точно обратното – той е символ на щастие и късмет. Сега обаче, неговият образ носи по-различно послание в Китай, а именно, че той символизира прогресивния дух на китаеца и се е превърнал в символ на китайския етнос.

Използвана литература:

1. Беливанова, Бора, Древнокитайска литература – Христоматия, УИ “Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2005

2. Ниу, Яцин, Съвременни постижения на филологическите науки и университетското обучение по чужд език, Драконът в сърцето на китаеца (с.387 – 393), УИ “Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2001

3. Уолтърс, Дерек, Китайска митология, прев. Евгений Дончев, Абагар Холдинг, София, 1995

4. Яншина, Э. М, Формирование и развитие древнекитайской мифологии, Наука, Москва, 1984

5. Каталог на планините и моретата/ Небесата питам, прев. Б. Беливанова, Наука и изкуство, София, 1985

6. 韩鉴堂, 中国文化, 北京语言大学出版社, 北京, 2004

7. http://www.crystalinks.com/chinadragons.html

8. http://www.cic.sfu.ca/cchf/dragonInChina.html


Добавил:
peniashkiplashkoff


КИТАЙ - кратка история

Пълно наименование - Китайска народна република

Страната е разположена в централна и Източна Азия. Граничи (в км) с Монголия - 4 673, Русия - 4 621, КНДР - 1 310, Виетнам - 1 150, Лаос - 391, Мянма - 2 347, Индия - 3 862, Бутан - 470 и Непал - 1 185, Пакистан - 330, Афганистан - 102, Таджикистан - 572, Киргизстан - 914 и Казахстан - 1 411. Има брегова линия с Тихия окен 18 000 км. (Жълто море, Източнокитайско море и Южнокитайско море). Към Китай принадлежат и около 5 хил. крайбрежни острова. Площта на страната е 9 571 хил. кв. км. Западната част на Китай е разположена в пределите на Централна Азия, на югозапод - Тибетското плато (най-високото на Земята), съчетаващо издигнати до 4000 - 5000 м равнини и хребети с 5000 - 6000 м надморска височина. Южно и западно от Тибет са най-високите планини в света - Хималаите (връх Еверест - 8848 м) и Каракорум. На север и изток са Кунлун, Наншан и Сино-Тибетските планини, Тян Шан и Монголски Алтай. В северните и северозападните части на страна са разположени обширните пустинни равнини - Таримска, Джугарска и Алашан. На североизток са планините Голям и Малък Хинган и на север Манжуро-Корейските планини, разделени от равнините Санцзян и Сунляо. На юг са платата Льосово и Ордос, планините Цинлин, Съчуанската котловина. По дължина на Жълто море се простира обширната Велика китайска равнина.

Климат - в западните части е континентален, умерен и студен в Тибет - средните януарски температури са от -10 до 25 градуса Сº. Валежите в равнините са платата са 50 - 250 мм. В източните части климатът е мусонен, умерен на север, субтропичен и тропичен в южните части. Средните януарски температури, са от -24 градуса Сº на север до 18 градуса Сº на юг. Валежи - от 400 - 800 мм на север до 2000 - 2500 мм на юг с летен максимум. Основни реки - Янцзъ, Хуанхъ, Синцзян. По-големи езера - Кункунор, Дунтинху Поянху. Растителност - гори (8 % от територията на Китай) - смесени, широколистни в умерения пояс. На запад и северозапад преобладават пустините - Такламакн, Гоби и др, и полупустинните степи.

Население - 1 268 600 хил. ж. Гъстота - 132.2 жит. на кв. км. Естествен прираст 13. Средна продължителност на живота - мъже - 68 г., жени - 71 г.

Етнически състав - китайска група (56 народа) - 92.8 %) от тях китайци (хан) - 99.3 %, хуей- 0.7 %, централна група (от сино тибетското семейство, 17 народа) - 1.8 % (от тях ицзу - 34.9 %, тибетци - 24.8 %, туцзя - 18.1 %, бай - 7.3 %, хани - 6.8 %, други - 8.1 %), тайска група (9 народа) - 2.1 %, чжуани - 70.3 %, буи - 11.2 %, дун - 7.5 %, тай - 4.4 %, други - 6.6 %, тюркска група (7 народа) - 1.0 % (от тях уйгури - 84.2 %, казахи - 12.7 %, други - 3.1 %) тунгусо-манджурска група (5 народа) - 0.6 % (от тях манджури - 97.5 %, сибо - 1.3 %, други - 1.2 %, монголска група (5 народа) - 0.5 % ( от тях монголци - 86.3 %, дунсян - 7.1 %, други - 6.6 %), група мяо-яо (3 народа) - 0.8 %) (от тях мяо - 73.9 %, яо - 20.6 %, ше - 5.5 %), корейци - 0.2 %, други - 0.2 %.

Официален език - китайски, диалекти (гуанхуа (пекински) - 70 % от населението, 5 юни диалекта - 17 %, 3 централни - 13 %).

Конфесионален състав - конфуцианци - 88.7 %, будисти - 4.8 % (от тях махаяна - 62.4 %, ваджраяна (ламаисти) - 31.3 %, хинаяна - 6.3 %), даоисти - 2.3 %, мюсюлмани - 1.6 % (от тях сунити - 99.6 %, шиити - 0.4 %), християни - 0.6 % (от тях католици - 63.4 %, протестанти - 36.4 %, други - 0.2 %), шаманисти - 0.5 %, местни традиционни вярвания и култове - 1.2 %, други - 0.3 %. В Китай се наблюдава "смесване на трите учения" - конфуцианство, даоизъм и будизъм (махаяна) и затова данните за тези канфесии са относителни. Извън страната живеят около 24 млн. Китайци, главно в Тайланд (6 200 хил. ж.), Индонезия (5 100 хил. ж.), Малайзия (4 900 хил. ж.), Сингапур (2 100 хил. ж.), Виетнам (1 100 хил. ж.), САЩ (1 050 хил. ж.), Филипини (550 хил. ж.), Мянма (400 хил. ж.), Камбоджа (300 хил. ж.), Канада (300 хил. ж.) идр. Градско население - 35 %.

Столица - Пекин (12 6000 хил. ж.). Големи градове - Шанхай (14 200 хил. ж.), Тянцзин (9 500 хил. ж.), Сянган (5 500 хил. ж.), Шенян (5 100 хил. ж.), Ухан (4 000 хил. ж.), Гуанджоу (4 000 хил. ж.), Чунцин (3 200 хил. ж.), Нанкин (3 000 хил. ж.), Циндао (2 000 хил. ж.), Харбин (1 800 хил. ж.). Над 40 града в Китай са с население над 1 млн. жители.

Административно деление - 22 провинции, 5 автономни района и 3 града на централно подчинение) Пекин, Шанхай и Тянцзин). Автономни райони - Вътрешна Монголия, Гуанси-Чжуански, Синцзян-Уйгурски, Нинся-Хуейски, Тибетски.

По-важни исторически събития и дати - 4000 г. Пр. Хр. - зараждане на китайската цивилизация; ХIV в. Пр. Хр. - образувана държавата Ин; 221 г. пр. Хр. - създадена централизирана империя Цин, започва строежът на Великата Китайска стена; 206 г. пр. Хр. - първа западна империя Хан; 25 г. пр. Хр. - създадена източна империя Хан; 222 г. - създадена централизирана държава от династията Цзин; 316 г. - номадите от север разрушават държавата; 581 г. - династията Суй обединява Китай; 879 - 901 г. - селската война на Хуан Чао разрушава държвата; 960 г. - империята Сун; 1279 г. - монголо-татарите завладяват Китай; 1368 г. - изгонване на завоевателите от династията Мин; 1557 г. - Португалия завладява град Аомин (Макао); 1644 г. - династията Цин, изолация на Китай; 1840 - 1842 г. - "опиумна война" с Англия. Китай отваря пет пристанища за търговия. Англия завладява Хонконг; 1850 г. - въстание на тайпините; 1860 г. - англо-френски войски влизат в Пекин, въстанието е потушено; 1894 - 1895 г. - японско-китайска война. Китай губи о-в Тайван и дава независимост на Кория; 1911 - 1912 г. - буржоазна революция - провъзгласяване на Китай за република, сваляне на императора. Създаване на партията Гоминдан (Чан Кайши); 1921 г. - създаване на комунистическа партия и разпадане на страната на райони със собствени правителства; 1927 г. - Чан Кайши сформира Национално правителство; 1930 г. - формиране на комунистическа Червена армия. Начало на гражданската война; 1931 г. - Япония окупира северотизточен Китай; 1937 г. - Япония завладява Пекин, Шанхай, Тянцзин; 1941 г. - САЩ и Англия предоставят военна помощ на Гоминдана. 1949 г. - Чан Кайши бяга с войските си на о-в Тайван; 1 октомври 1949 г. - провъзгласена Китайска народна република; 1958 г. - курс на Мао Цзе Дун към "Големия ско", към комунизъм и т. нар. Културна революция; 1980 г. - Великобритания предава Хонконг под китайско управление; 1999 г. - Португалия предава Макао на Китай.

Държавно устройство - социалистическа държава с демократична диктатура на народа. Висш законодателен орган - Всекитайското събрание на народните представители (ВСНП) 2 978 депутата, избирани за 5 години) и негов постоянно действащ орган - Постоянен комитет. ВСНП избира главата на държавата - Председателя на КНР и заместниците му, утвърждават премиера и състава на Държавния съвет - централно народно правителство, изпълнителен орган.

Парична единица - юан (yuan) = 100 феня

Стопанство - индустриално-аграрна страна с голям икономически потенциал с високи темпове на развитие и относително нисък жизнен стандарт. Добиват се въглища (1.39 млрд. т), нефт (61.9 млн. т), природен газ, волфрам, олово, калай и др. Развити са и черната металургия - стомана (108 млн. т), чугун, прокат, цветна металургия - мед, алуминий, молибден, олово, цинк и др., машиностроене - автомобили (1.59 млн. бр.), трактори (80 хил. бр.), металорежащи машини (150 хил. бр.), самолети, космически апарати и ракети, морски и речни кораби, ж.п. вагони и локомотиви, електротехника и електроника, химическа промишленост - изкуствени торове, пластмаси, лекарства, битова химия, изкуствени влакна (4.22 млн. т), текстилна промишленост - водещо място в света - прежда (5.4 млн. т), платове (22 млрд. т), хранително-вкусова промишленост и др. Селско стопанство - 12 % от територията на страната се обработват. Главни култури - ориз (350 млн. т), пшеница, царевица, памук (4.3 млн. т), слънчоглед, чай, тютюн, соя, плодове и зеленчуци, цитруси, грозде и др. Животновъдство - отглеждат се свине (2-ро място в света - 360 млн.), едър рогат добитък (120 млн.), биволи, овце, кози и др. Годишно се произвеждат 53.5 млн. т месо и 3.2 млн. т мляко. Добре развит риболов (годишно 5.1 млн. т риба и морски продукти) и рибовъдство.

Транспорт - шосета - 930 хил. км, от тях 290 хил. км с върдо покритие, ж.п. линии - 64.3 хил. км. Вътрешни водни пътища - 110 хил. км. По-големи морски пристанища - Шанхай, Тянцзин, Далян, Гуанджоу, Циндао.

Туризъм - годишно страната се посещава от 9 млн. туристи.

От София до Пекин - 7 344 км

източник: www.journey.bg


Поставил:
Н.Пеняшки

РЕЗЮМЕ ЗА СТАРОКИТАЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Първата китайска цивилизация не е оставила записи върху дълготрайни материали. Най-ранните китайски творби, включително и някои, запазени в „Книга на документите" на Шу Джин, са съчинени преди 2300 г. пр. Хр., но археологията не може да ни даде отговор на въпроса кога са записани. В онези дни китайското писмо било просто и може би е служело основно за поддържане на документацията, а литературното развитие вероятно е започнало около 2000 г. пр. Хр.


ГАО СИНДЗИЕН / китайски писател, драматург и ... - НОБЕЛОВОТО ПЕРО НА КИТАЙ


СЪВРЕМЕННА КИТАЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ГАО СИНДЗИЕН - НОБЕЛОВОТО ПЕРО НА КИТАЙ

Моето поколение някак твърде динамично, а и хаотично, се хвърли в необятността на Китай. В средношколските години интересът ни преди всичко бе към китайския календар, а момчетата се отдаваха изцяло на източните бойни изкуства. Постепенно ни обсадиха евтините китайски стоки. Заинтригуваха ни сувенирите. Последваха исторически открития и забележителности. Китайският бум в икономиката допринесе и за преоткриване на китайската култура. Мнозина изпитват нужда да осмислят цялостния китайски напредък, а успоредно с това - да опознаят и дълбините на китайската душевност. Разбира се, най-достъпният пък към тази цел е изкуството, а на първа линия са филмите и литературата. За съжаление, почти всички книги, излезли на български, са преводи от английски, руски или френски език и каквото и да са запазили от авторския гений, убедана съм, че част от първичния аромат е изтекъл някъде измежду думите на превода.

Съвременната история на Китай от началото на миналото столетие до зората на ХХІ век е белязана с изключителни събития и всички те са били придружавани или са намерили съответното отражение и в творбите на милиони китайски автори от този най-многоброен народ на планетата. Не говоря само за държавата Китай, но и за онези милиони китайци, пръснати из целия свят. Освобождението от Япония, първите години на Китайската народна република, маоизмът, Културната революция, реформаторството след Дън Сяо Пин, сегашното "укротяване на огъня" - в смисъл на погасяване на невероятния икономически растеж и раждаемост, коренните промени във външнополитическия живот - всичко това всекидневно се пресъздава и осмисля в хиляди и хиляди литературни творби. Затова и лично на мен ми бе интересно да разбера кой е този съвременен китайски писател, който има най-голямо международно признание, колкото и относително да е то. Естествено, потърсих това име сред нобеловите награди. За голяма моя изненада, името на само един китайски автор открих в този дълъг списък - Гао Синдзиен, при това наградата е дадена едва през 2000 г., а авторът не живее и не твори в своята родина. В Китай дори били забранени неговите книги. Може и да звучи смешно тази изненада, но аз все пак съм само на 21 години.

Коя е личността Гао Синдзиен, скандализирала литературния, а в частност и политическия свят през 2000 г., когато бива обявена Нобеловата награда за литература?

Електронните медии не са многословни за биографията на Гао Синдзиен. Общо взето, данните за него се припокриват, като тук-там някое издание прибавя нещо ново или "забравя" по една или друга причина за нещо, което очевидно не е в угода на собствениците на медията или, казано откровено, поради тяхното отношение към политиката на Китайската народна република. Постарах се да "сглобя" една биография, която да е кратка и да не е субективна, поне от моя страна.

Преди това искам да кажа, че направих всички възможни за мен опити да открия адрес, телефон или електронен адрес на Гао Синдзиен, който в момента живее в Париж, но усиията ми останаха безплодни, включително и след любезното съдействие на журналисти от Радио Китай в България.

На 4 януари т.г. Гао Синцзян навърши 67 години. Той е роден в един малък град на име Ханджоу, близо до най-голямото пристанище в света - Шанхай. Китай по това време е под окупацията на Япония. Майка му е актриса, баща му банкер. На 22 години завършва френския факултет към Института за чуждестранни езици в Пекин. Има факти, че рано започва творческа дейност, но, за нещастие, е бил принуден да изгори всички свои ръкописи по време на т. нар. Културна революция /1966-1976/, когато хунуейбините го изпращат на превъзпитание в трудов лагер заради неговия "контрареволюционен произход". Така бъдещият класик на китайската литература е причислен към "неблагонадеждните елементи" и попада под наблюдението на специалните служби. Написаните през този период творби Синдзиен причислява към произведенията, написани за самия него. Най-вероятно в този период се дооформя и творческият му светоглед.

Едва след идването на власт на Дън Сяо Пин, някои реформитски театри започват да поставят пиеси на Гао Синцзян, а из литературните среди започва да се носи мълвата за "китайския Солженицин". Последва период на неговото величаене. Впрочем, голямата разлика между Солженицин и Синдзиен е, че докато руснакът описва ужасите на ГУЛАГ-а, китаецът разказва зе тегобите на "малкия човек" от една или друга китайска провинция.

Така или иначе, краткотрайната поносимост между китайските власти и Гао Синдзиен към края на осемдесетте години рязко охладнява след написването на книгата "Планината на душата", която бива забранена. Идват и трагичните събития на площад "Тянънмън". Гао Синдзиен изразява несъгласие с властите пред интервюиращите го чуждестранни журналисти. Пиесата му "Бягството" се превръща в един от манифестите на студентските вълнения. Събитията се развиват светкавично. Германска фондация кани автора. Приятелски настроен към него бивш министър му помага да напусне Китай и да се установи в Париж. Години по-късно получава френско гражданство, а Китай му отнема китайското. В началото Гао Синдзиен се опитва да пише на френски, но скоро се връща на китайския, на родния си език пише и досега.

Нобеловата награда за литература през 2000 г. изправя през изключителен конфликт Шведската академия на науките, която присъжда наградата, и Китай. Нобелистите твърдят, че творчеството на Гао Синдзиен има безспорни качества, Китай твърди, че наградата цели унижение на Китайската народна република, намеса във вътрешните работи на държавата, както и омаловажаване на творчеството на милиони китайски литературни творци, които живеят, творят в родината си и помагат за нейния съвременен възход.

В различни медии се твърди, че Гао Синдзиен е превъзходен калиграф, надарен художник, творящ в националния стил "гуо-хуа", че се занимава с преводачество и режисура, че се счита за един от основоположниците на новата китайска литература.

Какви други известни творби е написал Гао Синцзян?

1981 г. - "Някои размишления за изкуството на съвременната проза".

1982 г. - "Сигнал за тревога" - театрален дебют в Пекин.

1983 г. - "Автобусна спирка" - пиесата е оценена като идеологически вредна, вдъхновена от естетиката на Бекет и Арто.

1985 г. - "Дивият човек" - пиеса.

1986 г. - "Другият бряг" - пиесата е спряна и за да избегне репресии, Гао Синдзиен се крие в планините и горите на провинция Сичуан, за 10 месеца преминава пътя от изворите до устието на река Янцзъ.

1990 г. - "Планината на душата".

Трябва да отбележа, че през 1987 г. Синдзиен излиза от Китай, но напуска Комунистическата партия едва през 1989 г.

За връх на творчеството на Гао Синдзиен се смята, както вече казах, романът "Планината на душата". Романът, за който Гао Синцзян получава Нобеловата награда през 2000 г., има и една много интересна история. Тя показва от колко щастливи случайности зависи съдбата на една творба и нейния автор.

В началото на деветдесетте години на миналия век влюбеният в творчеството на Гао Синдзиен преводач Ноел Дютре предлага романа "Планина на душата" последователно на най-големите издателства във Франция. Всички те обаче се отказват, защото романът бил "дебел за литературен дебют" - 800 страници. Риска поело едно малко, неизвестно и наскоро създадено издателство - “Л’Об”, от Южна Франция. Първият тираж от 10 000 бр. бил бързо разпродаден. Съдбата му последва и вторият роман в това издателство - "Книга на самотния човек", за безнадеждната любов между китаец на зряла възраст и млада немска еврейка, очевиден намек за съдбата на автора. Последват хвалебствия на най-големите френски вестници, които пишат, че Гао Синдзиен изпреварва в конкуренция съвременни светила като Астрид Линдгрен, Дорис Лесинг, Маргарет Етвуд и други световно известни писатели от първия ред, като нобеловите лауреати Бунин, Пастернак, Солженицин, Бродский и т.н. Нека тук добавим и как е записана наградата на Шведската академия на науката: За... "творчеството си, което е с универсална валидност, с горчиви прозрения и с лингвистична находчивост, което открива нови простори пред китайския роман и драма".

Интересен е и фактът, на който медиите обръщат особено внимание, че до произнасянето на Нобеловата награда за литература през 2000 г. Гао Синдзиен е напълно непознат. Едва час след това световните електронни и печатни медии се добират до адреса му в Париж и веднага го атакуват. В този момент властите в Китай ледено отбелязват, че Гао Синдзиен не е техен съотечественик. Всъщност, Гао Синдзиен до този момент е също толкова незабележим, колкото преди да станат нобелисти и други трима автори: ирландецът Шиймъс Хийни, полякинята Вислава Шимборска и португалецът Жозе Сарамаго. Но значимостта на Китай днес е къде, къде по-голяма!...

Първите журналстически екипи откриват новия нобелист в дома му на осмия етаж в парижкото предградие „Баньоле“. Те описват писателя като дребен 60-годишен мъж, живеещ в аскетична обстановка сред калиграфии и книги. Впрочем, Синдзиен твърди в този ден, че той преди всичко е калиграф и художник, защото с тези си умения се издържа да живее в Париж.

Тук искам да прибавя и едно интервю, взето от него в щастливия ден, за френската телевиция TV5, намерило място в различни интернет-страници:

"– Г-н Синдзиен, вие живеете във Франция и вече пишете на френски, Вашата Нобелова награда по думите на президента Ширак е чест и за Франция. Как приехте наградата?

– С вълнение, разбира се. Още повече, че ако литературата е лукс, то Нобеловата награда е един невероятен лукс. Знам, че това е голяма чест, и право да Ви кажа, още не съм осъзнал това събитие в живота си.

– Какво си мислехте, когато научихте новината? Мислихте ли за това, че бяхте принуден да напуснете Китай?

– Всичко се разви прекалено бързо, нямаше как да нахлуят спомените, защото се оказах обграден от медиите, потопен в истинско море от интерес и доброжелателство. Подчертавам това, защото един емигрант рядко има такова усещане.

– Усетихте ли неприятната страна на славата? Тя изплаши ли Ви?

– Не. По-скоро тези дни живея във фикцията. Отвсякъде съм заобиколен от хора, телефонът ми не млъква.

– Вашите романи превръщат китайската традиция в универсално послание. Навярно това е резултат и от срещата Ви със западната култура. Впрочем, рани ли Ви реакцията на официален Пекин, който заяви, че не съществува китайски писател с Вашето име?

– По-скоро ми стана смешно. Предвиждах подобна реакция.

– Още повече, че книгите Ви са забранени в Китай.

– Да. Но това съвсем не означава, че не се четат в Китай. Аз не съм враг на китайския народ, а на режима в Пекин. За мен моят народ е нещо безкрайно по-различно от официалните власти.

– Какви спомени пазите от Китай? Били сте в лагер, писали сте на късчета хартия, които сте заравяли в земята?

– Вижте, за мен писането е необходимост. И ми беше наистина трудно да живея в онзи идеологически климат, където не можеш да се довериш на когото и да е, дори на членовете на семейството си, където трябва да пишеш тайно. Това е един толкова отровен климат, че ходех като болен и за първи път се почувствах свободен във Франция. Това, което ме спаси, наистина беше писането. То беше за мен норма и необходимост, което не можеше да не наложи отпечатък върху книгите ми.

– Следователно за Вас писането си остава риск?

– Разбира се. И всяко писане е риск, с изключение на преповтарянето на някакви догми. Риск е, когато решиш да потърсиш себе си, защото не се знае накъде ще те отведе всичко това.

– Затова ли търсите в творчеството си един универсален език?

– Може да се каже и така, но искам да подчертая, че не съм против традицията. Китайската култура е много богата и древна. Така че това, което минава за мой модернизъм на Запад, често се вписва в една древна традиция, в която е също толкова важно не само какво казваш, но и как ще изпишеш нещо върху листа. Защото, макар писането да хваща в дълбочина екзистенциалното измерение на човека, образите надмогват словото. Аз наричам това вътрешна визия.

– В „Планината на душата“, един от основните Ви романи, предлагате своята гледна точка към случващото се в днешен Китай. Като Нобелов лауреат за литература надявате ли се да се върнете там някой ден? Мислите ли, че ще разрешат книгите Ви?

– Не знам. Направо не ми се вярва. Знам, че на същия въпрос някога Солженицин е отговорил положително и пророчеството му се е сбъднало. Сега често ми задават този въпрос, но аз отговарям по-скоро като песимист, въпреки че много ми се иска да вярвам в един демократичен Китай."

Вече бях решила да пиша за нобелиста Гао Синдзиен и неговата знаменита творба "Планината на душата", затова и потърсих романа, за да го прочета. Оказа се, че достъпът до него в България е труден, за да не кажа невъзможен. Няма го и в електронните сайтове, където все по-често могат да се намерят публикувани литературни шедьоври. В сайтове прочетох, че Гао Синдзиен започва да пише романа в Пекин през 1982 г. и го завършва в Париж през 1989 г. За пръв път е бил публикуван в Тайван - 1990 г. През 1992 г. е преведен на шведски, а през 1995 г. - на френски. Английският превод на Мейбъл Ли излиза в Австралия през 2000 г. Интересна дискусия има около него в руските сайтове. Там, наред с оценките за достойнствата му, се води дискусия за пазарната икономика в книгоиздаването в Русия и доколко е възможно една книга от 800 страници да се разпродаде с печалба. Романът става повод за дискусия за издаване и на други обемни заглавия на руски и чуждестранни автори. Все пак, в един от руските сайтове успях да намеря публикувана главата "На изток от реката Ти", превод на Антоан Иваницкий.

Твърдя, че романът се чете леко. Стилът е жизнен, езикът е образен и земен. Случки, диалози, природни картини са толкова реалистично предадени, че ти се струва, че действието се развива пред теб. Нещо повече, имаш чувството, че сам си участник в повествованието. Липсват всякакви многословни обяснения, както и скучни философски обобщения. Няма натрапчивост, няма някакво умишлено търсене на сензации или на някакви изключителни факти, които да те принудят да четеш следващите редове. Лично на мен стилът на Гао Синдзиен по-скоро ми наподобява на един изкусен разказвач, като тези, които можем да намерим във всяко по-малко градче, селце или в рода си. Това навярно обяснава и достъпността на романа до широк кръг читатели. Убедена съм, че леко се чете и от обикновения китаец, за когото по същество е предназначена творбата. Всъщност, тя звучи съвсем съвременно и за днешна България. Така, както в днешен Китай, в една или в друга провинция всекидневно пристигат местни хора, които някога съдбата е захвърлила в далечни и по-богати страни, това става и тук. Тези хора са се видяли с някой лев в повече и са дошли да видят родната си къща, приятели, любими хора, родители... Бършат сълзи от умиление и синовна обич, но нямат намерение да останат тук, защото новите им домове, семействата им, работната им са някъде далеч - в САЩ, Англия, Франция и къде ли не. Тава става днес и в България. В романа "Планината на душата" виждаме как в малките селца, по автобусните спирки, на едно или друго място хората са облечени обикновено, ръцете са с изпъкнали вени от работа, сред отрудените хора се срещат и млади, и красиви... Просто какъвто е животът. Дори начинът на завързване на забрадките в китайските провинции е същият като този в малките български села - било в равнината, било в планината. И разговорите са идентични. И любопитството, и хитринките са копие едни на други. Имам чувството, че чета най-големите български автори. Стилът има нещо общо с нашия Йордан Йовков, който така и не бе ощастливен с нобелова награда, въпреки усилията на поредица български автори.

Бих казала, че романът "Планината на душата" е една своебразна автобиография на Гао Синдзиен за времето, когато "потъва" за близо година в провинциите, за да се спаси от евентуална репресия заради пиесите си и особено за "Другият бряг". Всъщност, това бягство му дава възможност да излезе от обсега на относително "контрареволюционния си произход" и на столичните интриги, както и да се гмурне в многовековната стабилност, умереност и непреходност на народния дух в провинцията. Има нещо романтично общо между "Планината на душата" и бялата лястовица на Йовков.

Според мен основа за написването на шедьовъра "Планината на душата" е всичко преживяно лично от Гао Синдзиен по време на пътешествието, бягството, изгнанието или както и да го наречем - на онова усамотяване на твореца, който по това време е на 43 години, в провинция Съчуан и по бреговете на река Яндзъ от изворите до нейното устие. Става въпрос за преминаване през десетки по-малки или по-големи селища, в които живеят различни народности със свои специфичен език, традиции, обичаи и култура. Разбира се, те всички са част от голямата сплав, наречена днес китайски народ. В романа си Гао Синдзиен влиза и в дълбините на религиозните отношения в обществото и отделните негови личности, опирайки се в повествованието на простичкия и достъпен за всеки изказ. Търси душевната сила, свобода и величие на душата в и будистките, и в даоистките манастири. Запознава читателя с един свят, толкова малко познат за европееца, но толкова земен и силен, реална опора на живота и на хората в манастира, и на вярващите в близките селища. Очевидно е, че авторът е не само изключителен познавач на езика в тези краища, но и невероятен майстор да пресъздаде усетеното, видяното и чутото през литературните си герои, някои от които имат ярко и запомнящо се присъствие дори само с появата си в тридесетина авторски печатни реда. Нобелисткото перо на Гао Синдзиен с ювелирен усет е използвано местното остроумие и сатиричен изказ по най-обикновени, но едва ли не вечни човешки теми - от любовта между двама души, до "мъглявата" оценка на политически събития и местен управленчески подход и традиции. Прави впечатление колко леко се четат десетки страници, в които не само, че няма нещо изключително, но става въпрос за един естествен ритъм на живота на "малкия човек" в Китай, толкова близък и толкова непознат и далечен за европееца. Интересен творчески подход има Гао Синдзиен в тези ъгълчета на творбата си, в които размишлява за отношенията между личността и обществото, между хората един с друг, между вярващия и монаха в храма, както и между природата и "пътешественика". При това тук липсва натрапчивата намеса на Другия, липсва могъщото на пръв поглед влияние на политическите и социалните структури, дори на неписаните племенни закони в отделни случаи.

Майсторът на словото магически води нишката на повествованието така, че читателят заедно с автора разсъждава, търси, намира и оценява от различни позиции на собственото Аз, както и от позициите на естествените участници в битието - Ти, Той или Тя. И ако се замислиш, някак естествено и простичко идваш до извода, че всичко е толкова обикновено, приемливо и ясно, защото и целта е простичка, но необикновено сложна за постигане - що за нещо е това душата. Всяки човек отделна душа ли? Господ на всички ли дава една и съща душа, а после в нея заиграват добро и зло, обич и любов, омраза и предадетлство? Отива ли душата в някой последващ свят или умира с нас, изпепелена от умора и унижение или удавена от завист и алчност? Коя душа е праведна и коя грешна? Кое и добро и кое е зло на този свят?

Интересно е и друго. Когато четеш Балзак, виждаш колко многословно описва той определени събития, картини и дори вещи. Сравнено с него, Гао Синдзиен по-скоро използва таланта си на художник, за да предаде визуално естеството на фактите, събитията и вещите само с по няколко щрихи. Като че ли той има недостиг от време да стигне до края на разказа си. Въпреки спокойствието и едва ли не безвремието, в което изпада заено с читателя, за да утвърди дълбоко в съзнанието било полъх на вятъра, било обикновени човешки сплетни, понякога красотата на кътче от природата или менящата се всеки миг повърхност на голямата река. Повествованието напомня на реалния живот, най-вече защото е част него. Така както на човек му писва от сензации, обществени и политически крамоли, от лъжливи приятелства и медийни крясъци и гледа да се усамоти с най-големите ценности на живота - семейството, деца, дома, природата, точно така изглежда и това невероятно пътешествие на гения след изписаните дума след дума страници.

Романът "Планината на душата" е един истински шедьовър на съвраменната китайската литература, създаден в едно неподходящо за автора политическо време. А може би пък едно просто нещастно съвпадение на ред случайности е довело до изгнанието на този наистина великолепен майстор на перото - Гао Синдзиен. Макар и в интервюто му пред ТV5 той да се съмнява, че ще види отново Китай, твърдя, че от всеки ред на романа "Планината на душата" струи обич и тъга по родината. Вярвам че Китай и Гао Синдзиен са едно цяло и ми се ще срещата между тях да стане, докато този вече 67-годишен човек може види с очите си големите промени, които стават днес в Китай, и може да даде прошка в наближаващия край на живота си. Защото какъвто и да си, където и да си, каквото и да си направил, твоят корен е там, където си се родил и израсъл, където си плакъл и си се смял. Далеч ли си - идва забравата. Не мога да си преставя, че Гао Синдзиен ще остане за векове гордост на Франция, само защото има френски паспорт. "Планината на душата" е китайска и ще си остане в пантеона на китайската литература, дори и без китайски паспорт.

Свободата е вътрешна потребност на Гао Синдзиен. Всъщност, свободата е вътрешна потребност на всеки голям автор, било то от Китай, от Русия, от Англия, Нигерия, Израел или България, от която и да е страна на света.

Живеем в интересно време. В Езиковата гимназия в Добрич искаха да знаем като петте си пръста Сервантес, Данте, Омир, Толстой, Байрон... Разбира се, и нашите най-големи писатели, а и други, за които нито един млад човек или нашите родители не си и спомнят вече. Сега разбирам, че всъщност сме излезли от гимназията осакатени, след като не са ни дали и елементарни познания за поетите и писателите на такива народи, преминали през хилядолетията и оцелели с невероятно богатата си култура като тези в Китай, Индия, някогашната Персия... Навярно тогава щеше да ни бъде по-лесно и ние, най-младите българи, да открием откъде идваме и накъде отиваме, да се сравним с другите големи в света. Сред които сме и ние.

Йоанна ДУКОВА, студентка по китаистика в СУ "Климент Охридски" - ЦИЕК

За курсовата работа са използвани и източници от Интернет:

http://en.wikipedia.org/wiki/Gao_Xingjian
http://www.imaginaryplanet.net/essays/literary/soulmountain.php
http://www.britannica.com/eb/article-9345633/Gao-Xingjian
http://www.diplomatie.gouv.fr/label_france/English/LETTRES/gao_xingjian/page.html
http://www.prazdniki.ru
http://vedomosty.spb.ru/2000/arts/spbved-2340-art-12.html
http://newsru.com/world/12oct2000/nobel.html
http://n-t.ru/nl/lt/xingjian.htm
http://old.e-motion.com.ua/issue33/books/laureates/Gao_Sintszjan_pervyj.html
http://www.utro.ru/articles/life/2000/10/12/200010120436122223.shtml


Сходни връзки

* http://en.wikipedia.org...
* http://www.imaginarypla...
* http://www.britannica.c...
* http://www.diplomatie.g...
* http://www.prazdniki.ru
* http://vedomosty.spb.ru...
* http://newsru.com/world...
* http://n-t.ru/nl/lt/xin...
* http://old.e-motion.com...
* http://www.utro.ru/arti...
* Още от Китай

Поставил: Николай Пеняшки - Плашков

Гао Синдзиен - китайски писател, драматург и ...

Гао Синдзиен (на китайски 高行健,на пинин Gāo Xíngjiàn, също Синдзян) е китайски писател, драматург, постановчик, преводач и критик.

Гао Синдзиен e роден на 4 януари 1940 г. в Ганджоу, провинция Дзянси, в западната част на Китай. Баща му е банков служител, а майка му - непрофесионална актриса. В ранното му детство интересът за писане и театър е подбуден от неговата майка. През 1962 г. той полага академични изпити по френски в чуждоезиковия институт в Пекин. От 1987 живее във Франция, а книгите му са забранени в Китай. През 2000 получава Нобелова награда за литература за "творчеството си, което е с универсална валидност, с горчиви прозрения и с лингвистична находчивост, което открива нови простори пред китайския роман и драма". Автор е на "Планината на душата" (1990) и "Другият бряг" (1986). Синдзиен е първият китаец, удостоен с Нобелова награда за литература.


вторник, 29 март 2011 г.

ИСТОРИЯ НА КИТАЙСКАТА ПИСМЕНОСТ

Обърнете внимание на историята и развитието на китайската писменост, на която ще проследим произхода.

В китайската система за написването и, е кредитирана като най-старата писмена система, която е била в непрекъсната експлоатация. Най-ранните следи от писмена система, която е получила само незначителни промени с течение на времето, датират от повече от пет хиляди години. Китайците имат всички причини да се гордеят с това невероятно явление, което е важна част от тяхната култура.

Системата, тъй като съществува и днес, се възползва от характера символите, които са известни като Хан знаци.
Общият брой на символите в китайската писмена система е в съприкосновение близо до петдесет хиляди души.
Съвременните символи за използване на езика, независимо дали се четене, говори или пише, се не повече от четири хиляди знака. Останалите са от употреба от доста време, но все още са в съзвучие със събирането на тази древна система за писане.

Като нация Китай е далеч напред в сравнение с нейните съседни страни в дните. Тя е първият сред източноазиатските държави, в която се разработва официално писмена система на свои собствени буквени знаци. Именно от тяхната система, японската, корейската и виетнамската писмени системи се развиват.
Това е причината да се намери богатото използване на китайските символи в техните езици.

Разработването на система за писане

Исторически писмената система е ограничена до използването на един смисъл, символи, които биха могли да бъдат опростени, нито да се добавят един с друг и да се произвежда повече думи.

С течение на годините обаче писмената система получи някои промени, който включват въвеждането на поли - сричкови знаци. Тези символи са направени от съчетанието на два или повече други символи. Това е нещо, което не спада към писмена система, преди това време.

Винаги е имало няколко различни диалекти на китайския език. В писмен вид системата обаче остава точно един и същ за цялата страна. Единствената разлика е по отношение на произношението. В писмен вид система е известна като sinography и китайски йероглифи се наричат ​​sinogrphs.

Проследявайки произхода

Последните археологически открития са отблъснати от датите на произхода на китайската система и за написването и от преди повече от пет хиляди години. Изглежда, че дълбоко се рови в историята на китайската система с цел подробното и написване във времето назад.

Има някои периодични констатации, които предизвикват голям интерес. Някои дори твърдят, че система за писане датира от повече от осем хиляди години. Тези твърдения обаче не са сто процента сертифицирани, защото изолираните открития затрудняват да дойдат изводи за цялата система.

Въпреки това археолозите с основателна причина да подозират, че китайската писмена система надхвърля значението си този момент. Най-старият скрипт, който е получил единодушното потвърждение е великолепен сценарий оракул кост, която принадлежи на периода, известен като династията Шанг.
Именно в това е доказателството, че ръстът на китайската писмена система е документирана.

Китайската калиграфия

Калиграфия на китайски се нарича "Shufa" и е уникална част от китайската култура с история от пет хиляди години. Това е форма на живописта, което прави използването на китайски символи да общува с духовния свят на хората на изкуството. В буквалния смисъл на думата, калиграфия е форма на изобразително изкуство и то често се нарича като изкуството на писане. Това е и уникалното изкуство на изразяване и клон на обучение или дисциплина.

Китайската калиграфия използва език като красива форма на изразяване. Той се отбелязва с богата и дълбока си съдържание, което привлича вниманието на артисти от целия свят. Китайската калиграфия е не само красив израз на изкуството, но също така изразява променящата сила на природата. А калиграф използва четка като че ли е част от тялото му. Той дава глоба смисъл на писмено характер от пресъздаване на природните сили чрез личния си опит. Някои форми на калиграфски скриптове са редовни скрипт, курсивен скрипт, скрипт печат, който върви сценарий и технически скрипт.

Калиграфия нужди основни инструменти като мастило стик, писане четка, хартия и мастило плоча. Те са известни като четири съкровища на това изкуство. Тя включва изкуството на писане на китайски йероглифи с луксозен стил на писане. Експерт в това изкуство дава дълбок смисъл на тези символи, а не обичайните или общо значение свързани с него. Също така е считан за един от най-показателните енергия на дадено лице. В творчеството на калиграф могат да предизвикат силна емоция и твори чудеса.

Китайската калиграфия могат да бъдат класифицирани в шест символа, които са известни като "шест писмено методи". Те са Чиа Chien, знак, който е заимстван от фонетичната му стойност да представлява независим омофон или в близост до омофон. Втората е Chih Shih, символ, който е използвате, за да представляват абстрактни идеи. Третата е Hui Yi, съчетание на изобразителното елементи с абстрактни символи идеите. Четвъртият е Hsiang Hsing, пряко изобразително представителство. Петият е Чуан Чу, знак, който е взел нов смисъл и накрая Hsing шън, глоба комбинация от фонетична и картинни елементи.

Китайската калиграфия е един от течения на традиционната китайска живопис. Той разполага с голяма художествена стойност и играе важна роля във всички сфери на обществото, като се започва от императорите на селяните. Това показва сладък ритъм и хармонична поток от музика и това е като цвете, което цъфти рядко в историята на цивилизацията. Китайската калиграфия е представител форма на изкуство, което допринася богатата страна в китайската култура.


Китайска азбука

А Ei
B
C 西 XI
D ди
E ай
F 艾弗 Гай фу
G джи
З 艾 尺 Гай chǐ
I Ai
J Jie
K кай
L 艾勒 Гай ле
M 艾马 Гай mǎ
N 艾娜 Гай ną
O Ó
P пи
Q 吉 吾 У джи
R 艾 儿 Ай Ер
S 艾丝 Гай си
T ти
U 伊吾 ай У
V уей
W 豆 贝尔维 "Чуваш бей Ир уей
X 艾克斯 ай ке си
Y 吾 艾 У Ai
Z 贼 德 zéi Де

Китайската писменост и компютърната ера

Около 80 000 са днес китайските йероглифи, но познаването на 5000 от тях дава лексикален обем, равняващ се на около 10 000 думи на български. Представяте ли си как би изглеждала една клавиатура, ако трябва на нея да има по един клавиш за всеки йероглиф!

Китайската писменост е най-древната в света. Нейната уникалност се състои във факта, че тя представлява сложна система от идеограми, пиктограми и фонограми. Ранни форми на тази писменост са открити от археолози върху свещени кости, използвани за гадаене, в полята край Цяо Тун. Учените, изследващи писмената обаче стигнали до неочаквания извод, че това не била най-старата китайска писменост.

Самите писмени знаци били толкова добре разработени, че опредено свидетелствали за дългогодишно развитие на тази писменост – далеч преди династията Шан /от чието господстване датират намерените кости с писмени знаци/. В този смисъл смело може да се каже, че китайската писменост съществува най-малко от 4000 години. Интересно е обаче, че тази писменост е единствената в света, останала почти непроменена от древността до днес.

Около 80 000 са днес китайските йероглифи, но познаването на 5000 от тях дава лексикален обем, равняващ се на около 10 000 думи на български. И тъй като – според числото на говорещите го, китайският е най-разпространеният език в света, дори и за човек – незапознат с трудностите в усвояването на китайската писменост, е ясно, че сложността на йероглифите определено създава проблеми в комуникацията – както на китайците с останалия свят, така и на света – в стремежа му да опознае красотата, културата и научните достижения на Китай. А наличието на подобна комуникация е безусловно необходимо – още повече във века, в който Китай се налага като водеща икономическа сила в света.

Най-лесният начин за преодоляване на проблема е и най-недостъпен. Практически е невъзможно всички китайци да контактуват на общоприетите в световното общуване езици – английски, испански, френски, немски. Още по-трудно би било целият останал свят да научи говоримо и писмено китайски.

Не сработва и схемата всички народи да говорят някои от тъй нар. синтезирани /изкуствени/ езици, например есперанто. Причините са обясними и те се коренят дълбоко в народопсихологията на всяка една нация.

В интерес на истината, в Китай се правят опити за реформа на писмената система. Първите такива опити са започнали в късните години на 19-и век, през последните дни на управлението на Манджурската династия. Китайските йероглифи се състоят от три елемента: форма, звук и значение, а реформата в китайската писменост се адресира към всичките три елемента. Голяма разлика между реформата в китайската и японската писменост е ударението, поставено от китайците върху звука, тоест – произношението на йероглифите, което е от огромна важност за китайския език.

Всъщност, формата на йероглифите има подчинена позиция спрямо произнасянето. В края на 19 век нарастващата военна заплаха от Япония и великите сили на Запад е провокирала искане от китайския народ за масово обучение, което може да превърне Китай в “богата страна със силна армия”.

Образователната реформа имала нужда от промяна на писмеността и литературна кампания, което обаче изисквало унификация на произношението и създаване на фонетични символи. Единствените символи, които са можели да бъдат показател за звука на китайските йероглифи, са били други йероглифи.

И така – няма начин да се чете китайски текст, без да бъдат запомнени няколкостотин йероглифа. Чужди мисионери са правили многобройни опити да пишат фонетично китайския, като използват собствените си езици, но никое от тези усилия не е спечелило широк прием в Китай.

Първата реформа в писмеността е направена от учения Сун Шу през 1891 год. Следващата година /1892/ е публикувана система на фонетично спелуване, основана на латинската азбука, известна като Цие ин син дзъ. Последвали многобройни други предложения, най-известно от които е Мандаринската фонетична азбука, развита от Уан Джао през 1900 год.

Най-накрая, през 1913 г. китайското правителство прави конференция за унификация на произношението и през 1918 год. е прокарана национална фонетична азбука. Тази система се използва в Тайван и до днес. През 1958 год. народната република на Китай “осиновила” китайската фонетична азбука, известна като “пинин” /уникална китайска система на латинизирано спелуване/. През 1977 год. Обединените нации най-накрая разпознали “пинин” като стандартен метод за изписване на китайските наименования. Дори в училищата в Китай отдавна вече се използва “пинин”, за да могат учениците по-лесно да усвоят собствения си език. Дори само от този факт може да се направи изводът за изключителната трудност на китайския.

И тук на дневен ред идват технологиите. Впрочем, Китай е държавата с най-динамично развиващи се технологии. Годишно /по данни от 2002 год./ там се произвеждат над 20 милиона микрокомпютъра, като това производства всяка година бележи ръст от около 50 %. Логичният извод е, че една държава с близо 2 милиарда население и с бързи темпове на развитие трябва да намери начин да “вкара” сложната си писменост в клавиатурата на компютъра. А колко голяма трябва да е тя, за да побере ако не всичките 80 000, йероглифа, то поне онези 4-5000 от тях, без знанието на които е немислимо да прочетеш дори една вестникарска статия. Има шеги, че подобна клавиатура би трябвало да има визията на голям катедрален орган.

Сега, с развитието на Интернет-комуникацията, се правят усилия да се унифицират различните китайски йероглифи в един-единствен код, който да разчупи бариерата в общуването между нациите и културите.

Китайските йероглифи се смятат за един от най-големите неприятели на компютъра. Двата свята – на компютъра и на Китай, за пръв път се сблъскват в края на 70-те години. Япония анонсира “код на японските графични йероглифи за обмен на информация” през 1978 год. JIS C 6226-1978. В него са включени 6802 китайски йероглифа. Този код е модифициран няколко пъти, като последната му версия е от 2000-ната година – JIS X 0208-2000. Китайската народна република излиза през 1980 год. с GB 2312-80, който включва 6763 йероглифа.

За повече от десетилетие е било възможно да се печата на “пинин” на стандартна клавиатура. Проблемът е в огромното количество йероглифи, произнасяни по един и същи начин, сред които пишещият трябва да избере правилния и най-вече във времето, необходимо за тази процедура. Също на шега се говори, че ако искаш да напишеш писмо на родственик в Китай, можеш да си осигуриш пакет суха храна и един ден свободно време.

През 1997 год. малка компания, наречена Дзъ, прави революция, като произвежда клавиатура и поддържащ софтуер, които могат да разчупят и да построят отново китайския йероглиф. Софтуерът, представен през 2001 год., позволява слагането на йероглифите да става посредством мишка, а не клавиатура. Всеки йероглиф може да бъде избран с четири или по-малко кликвания. Агенция Синхуа твърди, че най-бързото писане на текст включва едва 30 йероглифа в минута. И все пак, тази система помага на китайските потребители да сърфират в Интернет. Това дава надежда, че новите технологии, които се развиват с много бързи темпове, ще направят виртуалното пространство по-гостоприемно за китайците.

Има три начина за справяне с китайските йероглифи в компютърната система. Според първия – самата оперираща система е локализирана за китайски език. Тя идва с китайски фонтове, управлява дисплея на китайските йероглифи, целият текст, който виждат потребителите, също е на китайски – тази система, разбира се, е ефективна най-вече за хора, чийто роден език е китайският, или поне за такива, които са доста напреднали в изучаването му. Друго популярно решение за потребителите /извън Китай/ е да прибавят на върха на оперативната система спомагателна китайска програма, например Twin Bridge’s Chinese Partner for Windows и Chinese Language Kit for the Macintosh.

В тези версии само помощните файлове са на китайски език. Те позволяват на китайците да използват различни английски програми на компютъра. Третият вариант се счита за най-добрия от досега създадените. Чрез него се съхранява текст в универсалното компютърно декодиране Unicode и самата програма може да показва на екрана китайски текст, ако в системата съществува китайски фонт. Такъв софтуер са създали Майкрософт офис и програмите, написани в Джава. Windows 2000 и XP позволяват употребата на китайски език за компютърната система. Потребителите имат много лесен достъп до китайските фонтове. Има и много помагала, чрез които всеки желаещ би могъл сравнително лесно да се ориентира в операционната система и да започне да борави с китайски на персоналния си компютър.

Всяка една сериозна фирма за хардуер и софтуер, осъзнала голямото потребление в Китай, предоставя свои собствени решения за навлизането на китайския език в компютърната технология. Могат да бъдат намерени такива програми на AOL, Apple, ACIS , Macintosh и т.н.

И като говорим за осезателните проблеми, създадени от наистина трудната китайска писменост и за тяхното преодоляване, не можем да не си дадем сметка, че това преодоляване може да бъде постигнато с помощта на учените. Вече има създадени мини-компютърни речници, които бързо дават шанс за ориентация в китайския.

Наскоро в България беше транслирана информация и за създадена система, при това от българин, според която чрез телефонна връзка китайският /пък и всеки друг език/ се трансформира и достига до “ухото” на чуждоезиковия слушател на родния му език. С една дума – живеем във века на чудесата. Чудеса, създадени от ума и таланта на хората.

Защото, аз мисля, че най-важно е желанието на хората да се разбират помежду си, да създават заедно, да живеят заедно, да се радват на успехите си заедно. А на практика дори да не можеш да пишеш йероглифи, ако се усмихнеш, хората ще разберат, че имат срещу себе си приятел, нали?!

ЙОАННА ДУКОВА

поставил: Николай Пеняшки - Плашков

Китайски език


Китайският език
(汉语/漢語, pinyin: Hànyǔ; 中文, пинин: Zhōngwén) може да бъде разглеждан като език или езиково семейство и представлява съвкупност от местните езици, говорени от китайската етническа група Хан. Той е един от езиците, формиращи Сино-тибетското езиково семейство. Различните варианти на китайския са роден език за около една шеста от населението на света, или повече от един милиард души. Въпросът дали разновидностите на китайския са "езици" или "диалекти" е спорен. Като езиково семейство китайският език включва близо 1.2 милиарда души; Само разновидността мандарин включва около 851 милиона местни говорещи, с което превъзхожда числено който и да било друг език в света. Говоримият китайски език се отличава с високо ниво на вътрешно разнообразие, въпреки че всички говорими разновидности са тонални и аналитични. Основните регионални групи са между шест и дванадесет (в зависимост от схемата на класификация), от които най-многочислена (до този момент) е групата мандарин (850 милиона), следвана от групата ву (90 милиона), мин (70 милиона) и кантонски (70 милиона). Разликата между повечето от тези групи е по-голяма, отколкото между отделни европейски езици, въпреки че някои, като диалектите сианг и югозападен мандарин, имат общи изрази и до някаква степен са взаимно разбираеми. Китайският е класифициран като макроезик с тринадесет под-езика в ISO 639-3, въпреки че въпросът как трябва да се определят китайските езикови разновидности - като много "езици" или като "диалекти" на един единствен език- все още не е напълно уточнен.

Общоприетата форма на говоримия китайски е стандартният мандарин "普通话/普通話 (pinyin: pǔtōnghùa); 国语/國語 (pinyin: gúoyǔ)", чиято основа е диалекта бейдзин (Пекин). Стандартният мандарин е официален език в Китайската Народна Република (КНР), Тайван, както и един от четирите официални езика на Сингапур. Китайският—де факто, стандартният мандарин —е един от шестте официални езика в Обединените нации. Сред останалите разновидности, стандартният кантонски е широко разпространен и влиятелен в различни отвъдморски общности и остава един от официалните езици в Хонконг (заедно с английския език) и в Макао (заедно с португалския). Мин нан, част от китайската езикова група мин, е широко разпространен в южен Фудзян, в Тайван (където е познат като тайвански или хокло) и в югоизточна Азия (преобладава в Сингапур, Малайзия и Филипините и там е познат като хоккиен).


* 1 Говорим китайски език
* 2 Стандартен мандарин и диглосия
* 3 Език или езиково семейство?
* 4 Писмен китайски език
* 5 Китайски йероглифи
* 6 Вижте още
* 7 Външни препратки

Говорим китайски език

Традиционно признатите седем главни групи, подредени според размера на населението са: • Мандарин (путунхуа) 北方話/北方话 или 官話/官话, (885 милиона), • Ву 吳/吴 , който включва шанхайски, (77 милиона), • Юе (Кантонски) 粵/粤, (71 милиона), • Мин 閩/闽, който включва тайвански, (60 милиона), • Сиан 湘, (36 милиона), • Хакка 客家 или 客, (34 милиона), • Ган 贛/赣, (31 милиона) Китайските лингвисти наскоро разграничиха още три групи от традиционните седем: • Джин 晉/晋 от мандарин • Хуеи 徽 от ву • Пин 平話/平话 частично от кантонски Освен изброените до тук, има още много малки групи, които все още не са класифицирани. Различните китайски езици/диалекти нямат ясно очертани граници, въпреки че мандарин е преобладаващия китайски език на север и югозапад, а останалите се говорят предимно в централен или югоизточен Китай. Често, както в случая на провинция Гуандун, местните жители, принадлежащи към основните разновидности на китайския език, частично се сливат. Подобно на много други области, в тази също е преобладавало лингвистично разнообразие за дълго време. Не винаги е ясно обаче как трябва да бъдат класифицирани диалектите от различните части на Китай. Етнолозите са изброили общо 14 разновидности, но броя варира между седем и седемнадесет, в зависимост от определената схема за класификация. Например, подезика мин често бива делен на северен мин (минбей, фучоу) и южен мин (миннан, сиамен); лингвистите не са установили дали тяхната степен на взаимно разбиране е достатъчно голяма, за да ги разграничат като два отделни езика. В обобщение, планинските райони на южен Китай се отличават с по-голямо лингвистично разнообразие от равнинните райони на северен Китай. В някои части на южен Китай основният градски диалект може да бъде само частично разбираем за близки съседи. Например, Уджоу е на около 120 мили (193 км) от Гуанджоу и диалектът там наподобява стандартния кантонски, който се говори в Гуанджоу, а не този в Тайшан, 60 мили (97 км) на югозапад от Гуанджоу.

Стандартен мандарин и диглосия


Путунхуа, често наричан "мандарин", е официалния общоприет език, използван в КНР, Тайван и Сингапур. Негова основа е диалекта бейдзин, който се говори в Пекин. Правителството е определило путунхуа да бъде стандартния език за комуникация между членовете на различните езикови китайски групи. Ето защо той се използва в правителствените агенции, в медиите и в училищата. Както в Китай, така и в Тайван, диглосията е често срещана: за един китаец е обичайно владеенето на два или дори три китайски диалекта плюс стандартния мандарин. Например, освен путунхуа, един жител на Шанхай може да говори шанхайски и, ако не израснал там, местния диалект на родния си край. Един местен жител на Гуанджоу може да говори стандартен кантонски и путунхуа, един жител на Тайван най-вероятно ще говори както тайвански, така и путунхуа. Един жител на Тайван обикновено може да смесва произношенията, фразите и думите от стандартния мандарин и тайванския, но това смесване се счита за обществено допустимо при много различни обстоятелства. В Хонконг стандартният мандарин започва да измества английския и стандартния кантонски, които са официалните езици там.


Езиците в Китай, от династията Жоу до днес
...................................................................

Лингвистите често разглеждат китайския като езиково семейство. Но поради социалнополитическото и културно положение в Китай и поради факта, че всички говорими варианти на езика използват една общоприета писмена система, е прието да се говори за тези обикновено взаимно неразбираеми разновидности като за “Китайския език”. Разнообразието от китайски диалекти се равнява с това на романските езици и дори превъзхожда това на германските и славянските езици. От чисто описателна гледна точка, "езици" и "диалекти" са просто условни групи от сходни идиолекти и това разграничаване не носи практическо значение на лингвистите, които се занимават единствено с техническото описание на различните регионални диалекти. И все пак, идеята за един единствен език придава важен оттенък на политическата и културната идентичност и обяснява многобройните вълнения, породени от този спорен въпрос. Повечето китайци и китайски лингвисти се отнасят към китайския като към един език и неговите диалектни подразделения, докато други наричат китайския езиково семейство и неговите езикови подразделения.

В китайският език съществува специален термин за неговата унифицирана писмена система, зонгуен (中文), докато най-близкият еквивалент, използван за описване на неговите говорими варианти, е ханиу (漢語/汉语,“говорим език[езици] на китайците Хан) – този термин може да бъде преведен или като “език”, или като “езици”, тъй като китайският не притежава граматическо число. Етническите китайци често разглеждат говоримите варианти като един език поради национални причини и защото са получили едно общо културно и езиково наследство. Местните жители Хан, говорещи ву, мин, хакка и кантонски, например, могат да разглеждат собственото си лингвистично разнообразие като съвкупност от отделни говорими езици, но китайската раса Хан считат за един – макар и вътрешно много разнороден – етнос. За китайските националисти идеята за китайско езиково семейство поражда внушението, че китайската идентичност е много по-накъсана и разединена, отколкото тя наистина е и като такава тя често бива считана за културно и политически провокативна. Освен това, в Тайван, тя е тясно свързвана с тайванската независимост, чиито поддръжници насърчават местния тайвански миннан.

В КНР и Сингапур, правителството обединява всички подразделения на китайския език (езици), с изключение на стандартния мандарин, под наименованието фангиан (“регионални езици”, често превеждано като “диалекти”). Съвременните китайско говорещи от всяка отделна група общуват чрез един официален, общоприет писмен език, въпреки че този модерен писмен стандарт е създаден на основата на мандарин.


Връзката между китайския говорим и писмен език е сложна. Говоримите варианти на езика са се развили до различна степен, а писменият китайски се е изменил много по-малко. Класическата китайска литература се е зародила в Пролетния и Есенния период (770-476 г. пр. Хр.), въпреки че има открити писмени документи, датиращи от 14 до 11 век преди новата ера. През последните години на династията Хан обаче, стандартният писмен китайски вече започнал да се различава от тогавашния народен език. До края на 19 век само получилите образование можели да пишат на този формализиран класически китайски език, познат като венян, който бил езикът на Конфуций и ранните класици, и който бил много далеч от това, което се говорело повече от две хилядолетия по-късно. По време на династиите Минг и Цин една поредица от романи, написани на езика на народа, започнали да привличат обществения интерес и до 20 век на повечето езикови реформисти било ясно, че литературният писмен стандарт трябва да бъде загърбен. Движението „ Четвърти май” от 1919, начело с Ху Ши, застанало зад искането за народен идиом; то бавно набрало мощ и в края на 20-те години на 20 век писменият стандарт бил заменен от народен байхуа (白話/白话 báihuà). Днес този стандарт, който е тясно изменен към съвременния диалект мандарин, се използва навсякъде в Китай, в отвъдморските страни и на практика във всички модерни литературни творби.

Китайският правопис фокусира върху китайските йероглифи, ханзи, които представляват сигли, изписани във въображаеми правоъгълни блокчета, традиционно подредени във вертикални колони, четат се от горе надолу и от ляво на дясно. Китайските йероглифи са морфеми, независими от фонетични промени. По такъв начин думите за числото "едно", yi на мандарин, yat на кантонски и tsit на хоккиен (от мин) се изписват с един и същ йероглиф ("一"). Лексиката на различни основни китайски варианти се изменила, а разговорният писмен китайски започнал често да употребява уникални "диалектни йероглифи", като 冇 и 係 за кантонски и хакка, които се считат за архаични или неупотребими в стандартния писмен китайски език.

Разговорният писмен кантонски диалект е много популярен в онлайн чат стаите и SMS-съобщенията между жителите на Хонг Конг и говорещите кантонски навсякъде другаде по света. Употребата му се счита за силно разговорна и не засяга никакви официални случаи. Също така в Хунан, някои жени писали на местния си език на Nü Shu, сричкова азбука, произхождаща от китайски йероглифи. Езикът дунган, разглеждан от някои като диалект на мандарин, сега се пише също и на кирилица, а някога бил писан на арабската азбука, въпреки че хората от дунган живеели извън Китай.


Вариации на говоримия китайски в Китай (кликни двойния правоъгълник за да увеличиш снимката)
Различни стилове на китайската калиграфия.

Писменият китайски език си служи с китайски йероглифи (漢字/汉字 pinyin: hànzì), които са сигли: всеки символ представлява семема или морфема (смислена частица на езика), както и една сричка; писменият език по този начин може да бъде определен като морфемо-сричково писмо. Китайските йероглифи се изменили с времето от най-ранните си форми. Идеята, че всички китайски йероглифи са или пиктограми, или идеограми, е погрешна: повечето йероглифи съдържат фонетични части и са комбинирани с фонетични компоненти и семантични корени. Само най-простите йероглифи, като рен 人 (човек), ри 日 (слънце), шан 山 (планина), шуи 水 (вода), могат да имат изцяло пиктографски произход. През 100 AD, бележитият учен 許慎(Xǚ Shèn, Сюй Шен), от династия Хан, класифицирал йероглифите в шест категории, а именно пиктограми, прости идеограми, сложни идеограми, фонетични заемки, фонетични сложни и производни йероглифи. От тях, само 4% са пиктограми, и 80-90% са фонетичен комплекс, съставен от семантичен елемент, който носи значение, и фонетичен елемент, който показва произношението. Има около 214 корени, признати в речника Kangxi, които дават семантичното значение.

Съвременните йероглифи са стилизирани съгласно стандартната азбука楷书/楷書 kǎishū). Много други писмени стилове се използват също и в източноазиатската калиграфия, включително графичен стил (печат) (篆书/篆書 zhuànshū), курсивен шрифт (небрежно писмо)(草书/草書 cǎoshū) и графичен стил (чиновническо писмо) (隶书/隸書 lìshū). Художниците калиграфи могат да пишат както традиционни, така и опростени йероглифи, но повечето предпочитат традиционните.

Понастоящем има две системи за китайски йероглифи. Традиционната система, която все още се използва в Хонг Конг, Тайван и Макао, произлиза от стандартизирани форми, датиращи от времето на династията Хан. Опростената система, е разработена от КНР, континентален Китай, през 1954 с цел повишаване на масовата грамотност. В нея най-сложните традиционни глифове са опростени до няколко чертички, много други до прости caoshu стенографски варианти, с много синонимни йероглифи.

Сингапур, в който има огромна китайска общност, е първата – и за момента единствената – чужда нация, която официално е заимствала опростени йероглифи, въпреки че те на практика са се превърнали в стандарт дори и за по-младите етнически китайци в Малайзия. Интернет предоставя платформа, която може да се използва с алтернативна система, без значение дали е традиционната или опростената.

Един добре образован китаец в днешно време разпознава приблизително от шест до седем хиляди йероглифа; за да прочетете един вестник от континентален Китай ви са необходими около три хиляди от тях. Правителството на КНР определя грамотността сред работниците като познаване на две хиляди йероглифа, въпреки че тази грамотност може да бъде доста функционална. Един голям пълен речник като Kangxi, съдържа над четиридесет хиляди йероглифа, включително неясни, диалектни и архаични йероглифи; днес от тях се използва само една четвърт.